Автентично оръдие от Втората световна война „пази” брезовското село Дрангово.  Съветското 76-милиметрово оръжие, наречено „сталинско кречетало”, е участвало в битката за Плевен. Дори и по-възрастните жители на Дрангово не си спомнят точно кога е поставено в центъра на селото им. Затова пък с гордост показват паметника на полковник Борис Дрангов, който се издига до оръдието. И разказват, че днес е двоен празник, тъй като на 3 март е роден легендарният военачалник, командир на 9-ти пехотен Пловдивски полк, на когото е кръстено селото.

„Навремето много наши мъже са участвали във войните под командването на полк. Дрангов, затова и селото ни е кръстено на него”, разказват пред TrafficNews местните. Още две села у нас носят същото име Дрангово, Петричко, и Дрангово, Кърджалийско.

Преди години тук 3 март се е чествал тържествено. „Сега не останаха хора, само пенсионери сме, но историята не забравяме”, споделят дранговци.

Кой е полковник Борис Дрангов

Полковник Борис Дрангов е един от най-обичаните и уважавани офицери, участвали във войните за национално обединение. Военачалник, военен теоретик, педагог, психолог, публицист, той посвещава целия си живот на отечеството.

Роден на 3 март 1872 г. в семейството на богатия скопски търговец на дървен материал Стоян Дрангов, Борис от малък мечтае да бъде моряк. През 1891 е зачислен в първа юнкерска рота във Военното училище в София. Там дружи с Ал. Протогеров, Борис Сарафов, Петър Дървингов, Гоце Делчев и други борци за свободата на Македония.

През 1894 заради конфликт със строеви офицер, Дрангов е освободен и изпратен във II-ри конен полк, където на 1 януари 1895 е произведен в чин подпоручик. Оттогава е и една от крилатите му фрази: "Конете не разбират от патриотизъм – искат ечемик!"

Четири години по-късно е назначен във втори пехотен полк в Лом с чин поручик. Там, на брега на Дунава, Дрангов среща голямата си любов Райна. През 1903, тя вече го е дарила с две деца и трето е на път. Под предлог, че изпълнява служебни задължения той се отправя към поробена Македония.

От Кюстендил пише до съпругата си: "Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят." Начело на чета Дрангов прехвърля границата и води ожесточени боеве с турския аскер при Плавица планина и Султан тепе.

След неуспешния край на въстанието се завръща в армията. От 1904 до 1907 следва в Николаевската генералщабна академия в Петербург, която завършва с отличие. През 1910 е назначен за преподавател във Военното училище в София. Лекциите по тактика, които държи започва с думите: "Боже, удостои ме първият куршум във войната да целуне моето чело!"

Школници на Дрангов са Чудомир, Крум Кюлявков, Стойчо Мушанов, Андро Лулчев, Йордан Бадев, както и голяма част от българския обществен и политически елит между двете световни войни.

Тогава започва да пише във военни издания, предимно в списание "Народ и армия". През Първата Балканската война (1912–1913), вече майор, Дрангов служи като началник щаб на бригада в състава на I-ва пехотна софийска дивизия. Воюва при Булаир, Чаталджа, Одрин. 

През Втората Балканска война (1913) се сражава срещу сърбите на връх Бубляк. Първата световна война (1914-1918) е командир на V-ти пехотен македонски полк от XI-та Пехотна Македонска дивизия. Воюва при Куманово, Криволак, гара Удово, Демир Капия. На Добруджанския фронт се сражава срещу румънци и руснаци. На 22 април, 1916 е назначен за началник на първата българска школа за запасни подпоручици в Скопие. През 1917 отказва работа в Щаба на войската и поема командването на 9-ти Пловдивски пехотен полк.

При завоя на река Черна, привечер, на 26 май 1917, на 45 години подполковник Борис Дрангов загива до кота 1050, наречена по-късно кота "Дрангов". Посмъртно е произведен в чин полковник. Погребан е до олтара на църквата "Св. Димитър" в Скопие. След краят на войната сърбите не могат да преглътнат, че гроба му е в църковната обител и заставят близките му да го преместят в общите гробища.

Избрани мисли на полковник Дрангов

Стреми се към високото! За себе си мисли само негодника.

От всички славни дела с които може да се гордее човек, няма равно по величието си смъртта за Отечеството.

България! — Това е извора на сила.

Бог и България! —  Единство в двойна плът!

Бог и България на клетва ни зоват.

И тая клетва ний пред кръста да дадем:

За нея да живеем, за нея да умрем!

По-добре гроб, отколкото роб!