„Звезди обсипват свода небесен“ - Международен конкурс, посветен на Ботев, се провежда 16-та поредна година у нас. Организатор е читалище "Христо Ботев - 1917" в София.

В надпреварата се включват млади таланти от цял свят, като представят литературно творчество, рисунки и художествена фотография. Допускат се участници до 28-годишна възраст.

Творби се приемат до 10.04.21 г. на адрес: читалище „Христо Ботев - 1917“, гр. София 1303, улица „Цар Симеон“ №147.

От първото до 15-тото издание на конкурса се включиха деца и младежи не само от България, но и от Армения, Боливия, Босна и Херциговина, Бразилия, Виетнам, Гърция, Дания, Ирак, Италия, Канада, Кипър, Китай, КНДР, Северна Македония, Молдова, Полша, Република Корея, Румъния, САЩ, Сърбия, Украйна, Унгария, Франция, Япония.

Темата на конкурса е свободна. Приемат се всички жанрове, формати и техники. Резултатите ще бъдат обявени в деня, в който отбелязваме гибелта на Ботев – 2-ри юни. Всяка творба трябва да е именувана и към нея да е приложена информация за име, презиме и фамилия на автора, както и възраст, адрес, телефон, e-mail, школа/училище, педагог. Произведенията ще бъдат изложени и остават във Фонда за детско и младежко творчество.

Припомняме, че всъщност името на конкурса е част от едно от най-известните стихотворения на Ботев - "Хаджи Димитър", а именно:

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!