Живко Гиргинов, пловдивчанин, който от години живее и работи в Сингапур разказва за приключението да попаднеш там. Какви са първите му впечатления и как един българин се адаптира към специфичния климат, местните традиции и облеклото като знак за социална принадлежност, пловдивчанинът разказва от първо лице. 

Пътуването 

Годината е 2009. След чекирането на летище София не забравям да обменя 50 лв. за 30-ина щатски долара, които ще ми трябват за Сингапур. Там ще ги обменя в 50 сингапурски долара за такси и други дребни разходи. Излитам от София за Мюнхен, полетът е с продължителност 2 ч. На немското летище се качвам на огромния Ербъс, който вози над 300 души, дълъг 70 метра и със също толкова голям размах на крилете. 

Пред всеки пътник има вграден LCD монитор с touch-screen-меню и през целия полет може да гледа по свой избор игрални филми, телевизионни сериали, видеоклипове, концерти, анимация.  Има също възглавничка и пакетирано в найлонче одеало. По някое време сервират ту напитки, ту вечеря, а 2 часа преди Сингапур – закуска. 

Стюардесите питат всеки пътник дали минава само транзит през Сингапур или ще остане. Уточнявам, че оставам и ми дават една изключително важна карта, която трябва да попълня четливо на латиница – това е Embarkation / Disembarkation Card. 

Веднага след това я слагам прилежно в паспорта си. Тази карта е по-важна дори от самия паспорт. Имам чувството дори, че е по-важна от самия приносител. Без нея не можеш да влезнеш или излезнеш от Сингапур. По никакъв начин! Може би само през ареста. Аз обаче не искам да си навличам неприятности с властите. Предварително съм проучил и знам, че това е държава със строги закони. 

Скоро се убеждавам в това от малко весело картонче-флайер, което без никакви предисловия ме уведомява, че при опит за вкарване на наркотици, ме чака незабавна смъртна присъда. Аз дори не пуша, така че това не ме притеснява изобщо, но все пак няма как човек да не повдигне вежди при такова директно предупреждение. Всъщност, и това ми допада. Ако ти стиска, пробвай!

В миниатюрното шарено картонче-брошурка откривам, че е забранено внасянето на телекомуникационно оборудване – надявам се, че нямат предвид мобилния ми телефон, но също и CD и DVD-дискове. В чекирания багаж имам две DVD-та с моя demoreel, ама вече е късно да се промъкна до багажното отзад, да ги изровя и да ги изхвърля през прозореца на самолета. Е добре пък, най-много да ме арестуват, така поне първите дни ще спя без разходи за хотели или квартири. 

На летището Чанги в Сингапур обаче не само че не ме арестуват, но и индийката митничарка без никакво колебание ми удря печат в паспорта за 90, вместо за 30 дни, както се очаква! Чувствам се привилегирован без да знам защо. Други българи, с които разговарях по-късно в Сингапур, също бяха доста учудени от този факт.

Вероятно в условията на световната икономическа криза, аз (и други като мен, разбира се) се появявам като турист, който идва да си остави парите в тяхната туристическа индустрия и затова са толкова благосклонни. Обикновено дават 30 дни, като през това време имаш право да кандидатстваш за удължаване на престоя, пак чрез системата им в интернет, но трябва да се обясняваш защо го искаш и т.н. 

Климатът 

По принцип предпочитам да ми е топло, отколкото да мръзна. Тази моя особеност ми помага психически да преодолея горещината в Сингапур. А тя действително няма нищо общо с горещината в България или където и да съм бил другаде. Мога да я сравня с тази във Виетнам, където бях в командировка преди години. Няма какво да се учудвам -  Сингапур е на около 60-ина км от екватора и това се усеща физически. Градусите са около 28-30-32-34 градуса, но решаващи са не те, а влажността на въздуха.

А тя е около 90-98 процента. Влагата буквално се съдържа във въздуха и ако размърдаш чаша със студена напитка във въздуха, водата от въздуха веднага се кондензира и от чашата започва да капе вода. Ако те напече и слънце, направо се чувстваш като в сауна. Или като във фурна, само че – буквално. Горещо е, дори и за местните сингапурци, а аз очаквах поне на тях да не им прави впечатление. 

Градът сякаш живее живота си на две нива. Условно мога да го нарека горен и долен Сингапур. Горният – това са улиците, тротоарите, парковете, изобщо екстериорните площи. Реалният свят, където жегата е невероятна. Добре де – поне в началото е невероятна. После вече се свиква!

Като че ли... Долният – това са безкрайните свързани помежду си с коридори сгради, подлези, надлези, подземни и партерни площи из огромните търговски центрове. Навсякъде климатизирано до такава степен, че буквално започвам да зъзна от студ. Да подчертая – буквално зъзна от студ. 

Възниква изключително важният въпрос как да се обличам. Къс ръкав – добре, но рискувам да се простудя от климатиците. Другият вариант е отвреме-навреме да търся спасение навън, което си е направо куриозно. Докато от мен се лее вода, влизам в подземните коридори и изведнъж се вледенявам. После обратното... 

Битката с изпотяването всички местни хора, а и туристите водят с хартиени кърпички, за попиване – от тези, мокрите. Хартиени, но не текстилни, защото в този климат и в тази тучна тропическа растителност наоколо, просто гъмжи от невидими бактерии, микроби, амеби, еуглени и всякакви едноклетъчни и многоклетъчни, които могат да те съсипят, ако не ги надхитриш. Принципът, общо взето е, да не се използва два пъти каквото да е било средство за лична хигиена – затова се предпочитат хартиени продукти за еднократна употреба. 

Облеклото 

Лично аз предпочитам да съм с фанелка или риза с дълги ръкави, които винаги мога да запретна или спусна. При по-официални случаи обличам необходимите дрехи, но пък избирам маршрут из студените климатизирани площи в метростанциите, в самите влакове, в ескалаторните подстъпи и коридорите към и от тях, в моловете, в кафенетата и ресторантите, в хотелите. Навсякъде е зверски климатизирано. Всъщност, не студът или горещината са непоносими. Резкият преход между тях подлага тялото на две крайни температурни състояния – студен въздушен чук и влажна гореща преса, които се редуват постоянно. 

Обикновено предимно туристите и местните тийнейджъри носят къси панталони. Най-късото, което съм виждал, беше панталонче, облечено от местна ученичка. Забелязах обаче, че някои от пътуващите в метрото се възмущаваха и го изразяваха доста ясно с назидателни погледи. 

За късо тук се приема под коляното, или най-много – до него, но не по-нагоре. Обикновено се носят панталони или дънки в комбинация с обувки или маратонки. Това обаче докарва проблеми на горките стъпала и особено пръстите – пак поради горещия и влажен климат.

Защото няма как да се носят обувки и маратонки на бос крак. Сингапурският климат е безжалостен към краката на хората. Не е достатъчна ежедневната баня, трябва да се киснат 4-5 минути във вода и дезинфекциращ разтвор. В противен случай, гъбичките може да разложат кожата. 

Шапката може да предпазва от слънчев удар и изгаряне на лицето, но отрицателният ефект при нея е, че спарва главата и косата, което е горе-долу толкова вредно, колкото и ако не я нося. 

Дрехите се носят само за деня. После задължително трябва да се изперат, а докато изсъхнат на този влажен въздух, минава поне една нощ и половин ден до обяд. Спасението пак е климатикът – насочвам струята към тях и готово. 

Що се отнася до дизайна и стила на дрехите – на това се придава особена важност тук. На хората с бяла кожа в Сингапур ни казват “ан-мо” (ang moh, от китайски) или Caucasian (кавказци – което е абсурдно, тъй като нямаме нищо общо с Кавказ!). Ние – белите, нямаме право на грешка в облеклото, защото много ни се присмиват, ако сме облечени неподходящо. И с право май. 

Азиатците в тази югоизточна част на континента са извънредно модни. Всички световни търговски марки присъстват тук и то оригиналните, макар и на изключително висока дори за местните хора цена. Голямо престъпление е да изглеждаш като облечен с дрехи, извадени от нафталина на бащиния гардероб, примерно.

Всъщност, в зависимост от това как си облечен, така се отнасят към теб и това дори можеш да го усетиш чисто физически. Освен че те наблюдават с нескрит интерес, защото си бял, ако си подходящо, но и стилно облечен, се отнасят с по-голямо внимание и уважение. 

Забелязвам как в хилядната тълпа из претъпканите понякога шопинг центрове (през които няма как да не мина, ако искам да ползвам метрото), се разминават с мен, без да ме блъскат неволно или да ме докосват дори. 

Шофьорите на автобусите не пропускат да ме поздравят с Hi или само с кимване, но задължително с вежлива усмивка, когато се качвам от предната врата. Впрочем, качването става единствено от предна врата, и се слиза от задните. Първите два пъти обаче това за вратите не го знаех и сега разбирам защо ме гледаха така втренчено – някак по-особено от обикновеното втренчване. 

Но връщайки се отново към стила на облеклото – чух, че някои заможни сингапурци (да речем – аристократи, а може би – сноби) отказват да вечерят с някой бизнес-партньор, приятел на техни приятели или с непознат, ако той не е облечен стилно или е в разрез с техните разбирания за стил. 

Това обикновено означава черен панталон, с черни чорапи и обувки, както и черна риза с дълъг ръкав. Тези дрехи се считат за знак за аристократизъм и висока класа – особено при сингапурците с китайски произход, а те са някъде около 85 процента от населението. 

Бях изненадан, че белият цвят все пак е приемлив, тъй като преди заминаването ми за Сингапур попаднах на информация, че бялото е цветът на смъртта за китайците. Азбучно правило е, че не трябва да се ходи на гости при тях с бели дрехи, освен ако не е погребение. 

Но съчетаването на цветовете е също много чувствително важна особеност, която им помага да се ориентират за социалния статус на човека пред тях.  И тогава бялото е допустимо като комбинация.  Между другото това, че съм чужденец, изобщо не ме оневинява. Облеклото определя какво ме очаква - или почит и признание, или присмех и пълно игнориране. 

По стандартите на сингапурците е допустимо да носиш евтини дрехи, стига да изглеждаш добре в тях. Не че няма и такива случаи. Средностатистическият сингапурец не се съобразява особено. Носи това, с което е свикнал. В града можеш да видиш араби с тюрбани, индийци в бели тоги или с чалми, малайци с износени фанелки, къси панталони и евтини джапанки, китайци с евтини банални ризи от изкуствена материя, панталон с ръб и лъскави обувки... 

Вкусът и доброто облекло обаче са важен критерий за всеки, който има някакъв социален статус в обществото. Затова дори метрото създава усещане за моден подиум. 

Зад стените 

В квартирата нося каквото ми е удобно. Климатикът не може да работи през деня, тъй като сметката за тока в края на месеца може да надвиши наема (500 сингапурски долара месечно за една стая в Тампинийс, което са все едно 500 лв.). Затова отварям прозорците, за да стане течение. Нямам друг избор, освен да съм по бельо.

Има обаче една важна особеност – така може да наруша общоприетия етикет и ако например през прозореца ме видят по бельо да се разкарвам из дома си, съседите (дори тези от отсрещния блок) може да се обадят в полицията, двама полицаи ще дойдат моментално и глобата е 1000 долара.

Ако карам велосипед в подлез, глобата например е 1000 долара. Ако пуша в метрото – 5000 долара. Ако пия напитки (дори вода) или ям (дори солети) в метрото – глобата е 500 долара. Ако натисна червения Emergency-бутон за аварийни ситуации в метро-вагона без основание, глобата е 5000 долара. 

Накратко казано – държава, в която никак, ама никак не си струва да нарушаваш правилата!