Ярки личности от българската история са напуснали този свят на днешната дата 16 ноември, но в различни години.

Това са Гаврил Кръстевич,  Константин Величков, Георги Тодоров и  Натанаил Неврокопски.

Гаврил Баев Кръстевич е български възрожденец, юрист и историк, османски съдия и валия, радетел за културното обособяване на българите в Османската империя по времето на Танзимата.

Кръстевич е сред учредителите на Българската екзархия. Той е и главен управител на Източна Румелия от 1884 до Съединението през 1885 година.

Гаврил Кръстевич е роден през 1818 (според други данни през 1817 или 1820) година в Котел под името Гандю Кътюв Баюв. Учи първо в родния си град, а по-късно (през 1833 – 1834) в Карлово при учителя и книжовник Райно Попович, който го насърчава да се занимава с литература. През 1835 година учителства за кратко в Сливен, след което заминава за Цариград.

По молба и препоръка на котленските чорбаджии е приет в дома на един от най-влиятелните османски сановници – котленеца княз Стефан Богориди, със задачата да се изучи за учител. Богориди му осигурява първо частен преподавател, а по-късно (в 1837) го изпраща във Великата народна школа в Куручешме – гръцко училище, една от целите на което е да елинизира по-будните български младежи. Кръстевич овладява гръцки и френски език, както и богословските науки.

Вместо да го върне в Котел, през 1838 година Богориди го изпраща да продължи учението си в Париж. Кръстевич завършва „Право“ в Сорбоната през 1844 г.

През 1879 година Кръстевич е назначен за главен секретар на губернатора на Източна Румелия Алеко Богориди. Като такъв завежда и Дирекцията на вътрешните работи през следващите пет години. Поддържа добри отношения с Русия, която упражнява влиянието си върху османското правителство, за да го назначи на мястото на Богориди през април 1884.

Начело на Източна Румелия, Кръстевич провежда проруска политика, като назначава препоръчан от Петербург директор на вътрешните дела (Начо Начов), вкарва руски офицер в щаба на милицията и фаворизира опозиционната Народна партия срещу „казионната“ Либерална партия. Няколко месеца след като става губернатор, Кръстевич разпуска доминираните от либералите Областно събрание и Постоянен комитет и организира избори, спечелени с абсолютно мнозинство от народняците. Впоследствие целият Директорат и останалите управителни органи на областта са подменени с кадри на Народната партия.

Кръстевич не успява да се справи с агитацията за обединение на Румелия с Княжество България, която ескалира в началото на септември 1885 година. Предупреден, че се готви преврат, той отказва да вземе превантивни мерки и спира телеграмата, с която директорите уведомяват османското правителство, че не могат да се справят с обществените вълнения. Свален е от власт на 6 септември сутринта от въстаници начело с Продан Тишков – Чардафон и разбунтувалата се милиция, които обявяват Съединението.

След тези събития и кратък престой като частно лице в София Кръстевич се връща на служба при султана. Умира през 1898 година.

Константин Величков Петков е български политик от Народната партия, по-късно от Прогресивнолибералната партия. Освен това е писател и художник, един от инициаторите за създаването на Държавното рисувално училище в София.

Константин Величков е роден в Татар Пазарджик на 1 януари 1855 година в занаятчийско семейство. Баща му Величко Петков-Кюркчията, е един от видните градски първенци, майка му Мариола хаджи Стоянова е касиер на настоятелството на местното ученолюбиво дружество. Образование получава в класното училище в родния си град и във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград (1868 – 1874). След това е учител по български и френски език, история и география в Татар Пазарджик (1874 – 1876), председател е на читалище „Виделина“ в града. Той е член на революционния комитет и участва в подготовката на Априлското въстание през 1876 година. Арестуван и осъден на смърт, той е освободен след намесата на европейската комисия, разследваща насилието при потушаване на въстанието. Известно време е писар в Българската екзархия в Цариград (1876 – 1877).

По време на Руско-турската война Константин Величков сътрудничи като преводач на руските войски. След войната се завръща в Татар Пазарджик, където е председател на Окръжния административен съд (1879 – 1880). От 1879 до 1885 година е народен представител в Областното събрание на Източна Румелия от Народната партия. През 1880 – 1881 година следва право в Париж, но не се дипломира. През 1884 – 1885 година е директор на народното просвещение. От 1884 година е действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.

След Съединението през 1885 година Константин Величков се премества в София. Организаторите на проруския преврат през 1886 година го назначават за министър на народното просвещение, но той отказва да заеме поста. Следващите години, свързани с преследвания на проруски политици, той прекарва в чужбина. От 1887 до 1889 година живее във Флоренция, където учи живопис. След това е учител по френски език и всеобща литература в Българската гимназия в Солун (1890 – 1891) и отново служител на Екзархията в Цариград (1891 – 1894).

След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. Константин Величков се връща в България и става един от водачите на Народната партия. Той е министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията във второто правителство на Константин Стоилов (1894). В третия кабинет на Стоилов е министър на народното просвещение (1894 – 1897) и министър на търговията и земеделието (1897 – 1898). През 1898 година напуска правителството и се присъединява към Прогресивнолибералната партия. През 1902 – 1904 година е дипломатически представител в Белград.

През 1907 година Константин Величков заминава за Франция и на 16 ноември (3 ноември стар стил) същата година умира в Гренобъл. През 1909 година останките му са пренесени и погребани в София.

Георги Стоянов Тодоров е опълченец, български офицер, генерал от пехотата, брат на академик Александър Теодоров-Балан, на софийския кмет Мартин Тодоров, на съдебния лекар Атанас Теодоров и на инж. Михаил Балански.

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия. Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник „Дунавски лебед“. Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.

През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.

Участва в Руско-турска война (1877 – 1878), Сръбско-българска война (1885), Балканските войни (1912 – 1913), Първа световна война (1915 – 1918).

В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Опелото е извършено на 18 ноември в църквата „Свети Седмочисленици“ от Софийския митрополит Стефан.

Натанаил Неврокопски е висш български православен духовник, неврокопски митрополит от 24 април 1994 до 16 ноември 2013 година.

Роден е на 16 ноември 1952 година в село Копривлен, Гоцеделчевско със светското име Илия Иванов Калайджиев. Постъпва като послушник в Троянския манастир в началото на 1968 година и на 3 март 1974 година, Неделя православна, е подстриган за монах и приема името Натанаил. На 10 октомври 1980 година става архимандрит. Завършва Софийската духовна семинария през 1975 година. Учи в Духовната академия в София, а след това завършва Богословския факултет на Атинския университет.

На 25 март 1989 година е ръкоположен за титулярен епископ с титлата Крупнишки. На 1 декември 1989 година е назначен за викарий на софийския митрополит. От 24 април 1994 година е неврокопски митрополит, след като Пимен Неврокопски изпада в разкол.

След като става митрополит, Натанаил връща седалището на епархията от Благоевград в Гоце Делчев.

Почива след тежко и продължително боледуване от емболия в София на 16 ноември 2013 година. Погребан е в присъствието хиляди духовници и миряни. По негово желание поклонението се извършва в храм „Успение на Пресвета Богородица“, а тялото му е положено в гробница в двора на построената от него митрополия в град Гоце Делчев.

На 8 март 2020 година в Гоце Делчев е открит негов паметник.