Това е нашата история……..

 

Историята на нашите малки „ големи“ герои, която прилича едновременно на приказка и на филм за ужасите. Една история за близнаци, болници, кувьози, много болка и упование, вяра, очакване. Историята на всяко недоносено бебе е уникална. Но всички те носят в себе си нещо общо – надежда, борба и безмерна любов. Днес вече са на 5 години и въпреки трудностите продължават да пишат историята си. Всеки по свой начин. Джулия с непреклонността, амбициозността, огнения си характер и артистичните си заложби, а Вики напук на това, което му предлага живота, със своята постоянна заразяваща слънчева усмивка, благ характер и музикалните си заложби, разказват родителите на дечицата.

 

Беше Игнажден 2020 г. (през тази година според църковния календар Игнажден беше изтеглен 1 ден напред и се празнуваше на 19 Декември.) Раждането започна толкова спонтанно , че дори не разбрахме какво става. Започна в Ямбол, след което ни транспортираха до Сливен по спешност и там се родиха. Джулия 800 гр. и Вики само 660 гр. в 28 гестационна седмица. Не знам дали е съвпадение, но баща ми е роден на същата дата и също са го чакали да умира. Бил е рахитичен и до 2 години не е можел да ходи. За това са го записали, като рождена дата чак на 02. Януари. Напук на всичко в момента е много жизнен и пребори рака преди 7-8 години. Така че каквото ти е писано там горе, това ще стане.

 

Буквално от първата глътка въздух започна борбата им да останат на този свят. Няколко часа след раждането дойде доцента от болницата в Стара Загора. Взеха ги в ръце с една бутилчица кислород и каза, че предвид тежкото им състояние много трудно ще оцелеят транспортирането. Освен екстремно ниското тегло и двамата имаха силна вътреутробна инфекция, която е предизвикала преждевременното раждане. Шокът беше убийствен. До преди няколко часа си чакал само хубави неща да ти се случат в близките месеци и изведнъж съдбата ти поднася такива неща.

 

Беше точно по време на пандемията и цялата държава беше затворена, но още на следващата сутрин бях през неонатологията в Стара Загора с огромната молба да ги видя за момент, а жена ми в това време беше в болницата в Сливен. Предната вечер със сълзи на очи ми разказваше как до всяко легло на майка има кошче с детенце, а до нея е празно. Въпреки строгите мерки и забраната за посещение в неонатологията ме пуснаха да ги видя. Точните думи на доцента бяха: „Добре ще направим изключение. Пуснете го да ги види, защото най-вероятно…….. „ и не си довърши изречението т.е. най-вероятно ще е за последно и няма да оцелеят. Гледката, която видях буквално не беше за хора със слаби сърца.

 

Двата кувьоза бяха един до друг, като от всякъде излизаха някакви маркучи - в устата, ръцете и по краката. И двамата бяха на апаратна вентилация, със сонди в устата си и Джулия определено изглеждаше по-добре от Вики. В пъпа й беше забучена огромна игла чрез която по-късно разбрах, че я хранели, но целия и корем беше в огромен лилав кръвоизлив. Беше спокойна, макар и трудно и с помощта на машини дишаше ритмично. Въпреки тъмнолилавия цвят на кожата й и това, че крачето и беше колкото кутрето на ръката ми. Тя беше красива. Представих как ще изглежда след 18-19 години с разкошна бална рокля. Още тогава нещо вътрешно ми подсказваше че, е тя е много силна и ще оцелее.

 

Обърнах глава към кувьоза на Вики. Той изглеждаше много, много измъчен и дишаше неритмично и много по-трудно. Също беше тъмнолилав, но с прозрачна кожа, като на малко току що излюпено пиленце. Виждаха се ребрата и дори бялото му дробче. Спонтанно си сложих ръката до кувьоза и му казах: „Дишай, дишай татко! До теб съм! Всичко това е временно и ще мине.“ Исках да си го представя, като голям, но точно тогава неочаквано за мен се случи нещо, което ме изненада.

 

С видимо огромно усилие от негова страна, той се напрегна, като че ли с последни усилия и успя да се усмихне. Като че ли искаше да ми даде знак, че ме е разбрал. След което машините около тях започнаха да свирят и да издават звуци. Лекарите дойдеха и ме изкара, защото казаха, че се е развълнувал, което не е добре предвид състоянието, в което се намира. Докато се случваше това в този момента им обещах, че ще направя всичко за да ги видя как двамата прекрачват училищния праг заедно през първия учебен ден в първи клас. От тогава до сега тази мисъл е водеща в живота ни и правим всичко възможно за да се осъществи.

 

След първата ми среща с тях, започна най-мъчителния период. Предстоеше неизвестното…. Предстоеше голямото чакане, какво ще се случи с тях. Първоначално ситуацията беше час за час в борбата им за оцеляване. Всеки ден точно в 12:00 се обаждахме със свито сърце да чуем новини за децата. През първите дни най-вече за това дали са оцелели. Въпреки лошите прогнози с всеки изминал ден придобивахме по -голяма увереност, че ще оцелеят. Казаха ни, че критични дни за преживяване са 7-ми, 9-ти после 21-ви ден.

 

Дните минаваха бавно, но въпреки всичко минахме критичните . Всеки ден едно и също. Сутринта минавам през църквата да запаля свещ, да се помоля и отивам на работа, а на обяд чакаме новини по телефона за децата. Събота и неделя ходихме да им занесем памперси и ако ни направят компромис да ги видим на малко бяхме безумно щастливи. Всичко това продължи цели 130 мъчителни дни на чакане, тревоги докато си ги вземем в къщи. Първоначалната мисъл, който ти идва на ум, че толкова малки деца няма как да оцелеят. Особено, когато ти кажат, че вече не може да им вливаме кръв и очаквайте най-лошото ,ако не успеем да му намерим вена. Това бяха думите за лекарите след поредното ни обаждане.

 

Един ден преди Йордановден ни казаха по телефона , че Вики е доста зле и ако не успеят да му намерят вена за поредното кръвопреливане да чакаме най-лошото. На следващия ден се обаждаме със свито сърце , а отсреща ни казаха, че всичко е наред дори вече не е на принудителна апаратна вентилация , а само му подават кислород в кувьоза. При него когато положението е много тежко и безнадеждно се случва малко чудо и нещата се оправят. И двамата има много премеждия и критични ситуации, но Вики на няколко пъти беше на косъм от смъртта, но благодарение на лекарите и най-вече на Господ оцеляха. При него, когато положението е много тежко и безнадеждно се случва винаги малко чудо и нещата се оправят. От епикризите при раждането се вижда, че Джулия от към дишане е значително по-добре, като и е подавано кислород 25% процента, а при Вики цели 90% т.е. той е оцелял като по чудо.

 

След като си ги взехме в къщи, си мислихме, че вече всичко лошо е зад гърба ни. Обаче трудностите тепърва започваха. И двамата имах кръвоизливи в мозъка и съответно неврологични увреждания, спластични, хипотонични и т.н. От момента на вземането от болницата до почти 3 годишна възраст повечето време са прекарали по болници и рехабилитационни центрове от колкото в къщи. Освен това всяко едно безобидно разболяване водеше до повръщане съответно до обезводняване и хоспитализация в болница.

 

Може да дарите с карта, PayPal, ApplePay, GooglePay, Revolut