Освен войн пазител Бунарджика си има и собствен шериф. Каквото и да се случи на ул. „Волга”, всички търсят 78-годишния Христо Вълков за съвет. Все още няма полицейска значка, но това не му пречи да бди над хълма и да съхранява историята му.  

Бившият военен живее на №20 повече от 60 години. Купил къщата от баба Ефтимия. Разказва, че домът е на около 200 години. Изграден е изцяло от камък и вкопан наполовина в земята. Някога в задните стаички имало иконостас с иконата на Свети Георги и специални места за кандилца. Ефтимия пък пазела скъпо съкровище - дървено сандъче. Казвала, че вътре е бунтовническата униформа на Панайот Волов. Все повтаряла, че ще я занесе на „Ами Буе”. А това е улицата, на която е бил Историческият музей в София. "Не знам какво стана с това сандъче, но съжалявам, че тогава не се поинтересувах по-сериозно от него”, спомня си бай Христо.

Квартала пък навремето наричали Орта мезар – средното гробище. В турско време го използвали да погребват покойниците. И всичко наоколо било пусто. Постепенно започва да се населва в началото на миналия век. Първоначално махалата е била турска. После започнали да пристигат помаци от Родопите и българи от Гръцка Македония. „Нашите хора (македонците) са дошли по време на Чирпанското земетресение. Търсили са скала, тя е била най-сигурна тогава”, отчита шерифът.

Той научил много за историята на Бунарджика от бай Георги Македонеца - един от най-ранните заселници от бежанците. „Много интересно строили къщите. През деня заравнявали една площадка в камъка. През нощта запрятали ръкави и набързо издигали стая. Задължително в нея трябвало да има поставено легло”, разказва мъжът. На другия ден чиновниците от общината виждали незаконните постройки, но вече били поставени пред свършен факт. Пишели глоби и ги узаконявали. А скоро след това хората се нанасяли в новите си домове и около изградената стая вдигали цяла къща. „В един момент обаче искали да бъдат собственици. Така се стигнало до куриозната ситуация, че номер 33 например е от „А” до „Я”. Там с годините братя и сестри са правели по една стаичка и са я узаконявали с отделна буква”, смее се бай Христо. И отбелязва, че и досега собственик на терените под много от къщите е общината. Защото са вдигани незаконно. И имат право да строят ново само върху съществуващата сграда.

Историята на Бунарджика не може да мине и без една от най-любопитните си страници – Альоша. „Някога в къщата срещу нас живееше бай Методи, вече покойник. Често в непринуден разговор поглеждаше към паметника и казваше: А, това е Альоша. Затова го водят кръстник на паметника. Но, разбира се, името не е негово”, смее се бившият военен. Самият той пък е бил свидетел на градежа на паметника. Бил 6-7-годишен, но и до днес си спомня как първо сковали на върха една барака. Дошъл майстор железар, който закалявал стоманените шила, нужни за паметника. „След това започнаха да доставят каменните блокове с камиони. Първо направих главата на войника. В основата на паметника е поставен голям железен стълб и всичко останало е слепено около него. Работата продължи 3-4 години”, разказва бай Христо. Първо обърнали войника на север, после – на изток. Целият хълм пък бил превърнат в райско кътче – с водосточета, цветя и зеленина. Специален човек се грижел за залесяването и облагородяването на масива.

„Детските ми спомени са свързани и с Големия Бунарджик. Ние, 5-6-годишни хлапаци, стояхме отвън и надничахме да видим Тошо Шекера – най-добрия китарист по онова време. Всяка вечер ресторантът беше пълен с хора. Като се нахранеха, по масите оставаха едни бели хлебчета. Ние дебнехме да си откраднем нещо. Но и сервитьорите знаеха, че сме гладни, и нарочно ни оставяха”, смее се шерифът.

От другата страна на хълма пък правели панаири с виенски колела и люлки със синджири. „В младежките години там бяха първите влюбвания. Слушахме „Марина, Марина”, закачахме се с момичетата. Това беше животът. Живеехме бедно, но спокойно”, отчита мъжът. И бърза да добави, че и сега не се оплаква. Доволен е от начина, по който са преминали 78-те му години. И с всяка следваща му се живее все повече и повече.