Отказът на българския княз Александър да играе ролята на руски наместник в българското княжество довежда до разрив отношенията му с руския цар Александър III. Това противопоставяне нажежава вътрешнополитическите страсти в България. Князът се превръща в “трън в очите” на руските управляващи среди и по-конкретно на своя братовчед - руския цар. Последният използва различни похвати за компрометирането и отстраняването на българския монарх. Негативното отношение на Санкт Петербург разделя българското обществено мнение на два различни, и често враждуващи помежду си, лагера - “русофили” и “русофоби”. Първите вярват сляпо в максимата “България без Русия не може”, докато вторите поставят българския национален интерес над руския, въпреки, че и те застъпват идеята за добри и “приятелски” отношения със Северната империя.

Като пряко последствие от това поляризиране, на 9 август 1886 година една група от русофилски настроени офицери в България - с подкрепата на официална Русия - организират преврат срещу княз Александър. Министър-председателят Петко Каравелов е запознат с планираното покушение срещу княза, но удобно неглижира ситуацията, с което индиректно благоприятства русофилския преврат. България изпада в политическа криза. Ситуацията изисква своевременни действия и силен лидер, който да ги предприеме. Именно в този момент изгрява звездата на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, който организира своеобразен контрапреврат, целящ връщането на княз Батенберг на българския трон.

Въпреки успешните усилия на Стамболов и временното връщане на българския монарх, кризата не приключва, а напротив още повече се задълбочава. Само няколко дена след своето завръщане, князът решава да абдикира доброволно, след едно злополучно писмо търсещо подкрепата на руския цар за оставането си на българския престол. Преди да напусне страната обаче, монархът решава да състави едно регенство, което да разреши създалата се криза и едновременно с това да запази “мира и тишината” в страната. Регентството е съставено от Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Петко Каравелов, който впоследствие бива заменен от Георги Живков. Водещата фигура в този триумвират е Стефан Стамболов. Успоредно с регенството се създава и министерски съвет начело с Васил Радославов. За първи път политическите течения започват да се групират по външнополитическите си пристрастия - за или против Русия.

Лагерът на Стамболов предвожда привържениците на идеята за “България за себе си”(която впоследствие прераства в своеобразна комитетска организация използваща същото наименование), докато групата около Драган Цанков застава на страната на руските интереси. В тази тежка вътрешнополитическа ситуация, Стамболов решава да вземе нещата в свои ръце. Концентрирайки почти цялата власт в себе си, той взима превантивни мерки срещу руските набези в страната и по-конкретно срещу опитите на руския генерал Каулбарс да бунтува населението в полза на една бъдеща руска окупация. Обявява военно положение, което подпомага по-лесното “репресиране” на голяма част от по-видните русофили в страната, включително и Петко Каравелов - бивш съратник на Стамболов в състава на голямата Либерална партия. Като отговор на правителствените действия, русофилите в страната решават да организират нов преврат, но този път срещу кабинета на Радославов и регентството. Бъдещият бунт е предвиден за началото на март 1887 г., но поради неговото разкриване се вдига преждевременно.

На 16 февруари е обявен в Силистра, а на 19 с.м. в Русе. Разбрал за ставащото, Стамболов се заема с неговото потушаване. Активна роля в негова помощ изиграват хора като русенския кмет Димитър Мантов, дипломатическия представител в Букурещ Григор Начович, премиерът Васил Радославов и верните на тях военни. Ситуацията бързо е овладяна, а подбудителите са осъдени на смърт. В желанието си да опази независимостта на страната, Стамболов използва всички средства, дори и срещу негови лични приятели като Олимпий Панов, който също е част от групата на русофилите офицери осъдени на смърт. Следващите месеци политическата криза се стабилизира, особено след успешното намиране на княз за българската корона в лицето на Фердинанд Сакскобурготски. Следва едно консолидиране на Стамболовото управление и успоредно с него, утвърждаването статута на новия български княз.

Отношенията между България и Русия се скъсват окончателно за следващите около 10 години, но тази цена е напълно оправдана, имайки предвид евентуалните последствия от руска окупация. Всъщност, русофилските бунтове, наричани още от дипломатическите представители на Великите сили “Българската криза”, са показателен пример за това, че в името на запазването на държавната независимост няма забранени средства. Събитията от февруари 1887 г. са показателни, за нуждата от историческа памет. Но за да я има, тя трябва да първо да се знае, после да се разбира и чак тогава да се помни. В противен случай, тя би се стоварила с още по-голяма сила върху нас.

Автор: Рамис Мюмюн, източник: trafficnews.bg

Рамис Мюмюн е възпитаник на Пловдивския университет и автор на книгата "История на международните отношения".