Сурвачка или сурвакница е украсена дрянова клонка, с която по стар български обичай хората взаимно се „сурвакат“ на Нова година, като леко се удрят по гърбовете с пожелания за здраве, щастие, берекет и т.н.

Дряновата сурвачка се изработва, като клонките ѝ се свиват във формата на полукръг. Украсата се състои в усукани разноцветни конци, прежда или вълна, нанизани пуканки, сушени сливи, чушки и ябълки, малки кравайчета, панделки, варак и парички.

Едно от най-популярните нареждания при сурвакане е следното:

Според народната традиция, обичаят сурвакане се изпълнява само от момчета, до 15-16 годишни, които биват възнаграждавани с пари, захарчета, кравайчета и други. Освен в семейството, те ходят да сурвакат и по други роднини и съседи.

Из Родопско и някои краища на Тракия сурвакарите внасят в къщите и по един тежък камък, който оставят до огъня, с което символизират пожеланието тежко имане да влезе в къщата.

Макар че смисълът на обичая да е ясен, неговият произход е спорен. Няма данни кой народ - траки, славяни или прабългари са го използвали и предали на съвременните българи. Със сигурност обаче той не е славянски, тъй като е напълно непознат сред големите славянски народи, близки или далечни. Името на обичая (сурвакане), името на магическата пръчка (сурвачка, сурвакница, сурукница), както и виковете, които придружават магическото действие сурвакане (Сурва, сурва година!) са дали основание на мнозина да свържат този обичай с прабългарите, имайки пред вид името на древноиранския и индоарийски бог на Слънцето Сурья, пише uchiteli.bg.

Съществуват две оригинални идеи за формата и функцията на българската сурвачка, които стоят в органично единство. Първата идея е, че по форма сурвачката е образ на т.н. "световно" или иначе казано, "божествено дърво". Втората идея е, че по функция сурвачката е безкръвно (растително) жертвоприношение, което за кратко време носи в себе си божествена сила.

Още от най-древните предхристиянски времена са се извършвали жертвоприношения - кръвни (животински) и безкръвни (растителни), за да се омилостивят езическите божества и да се спечели тяхната подкрепа. В момента, в който божеството слиза на земята и влиза в досег с жертвата за да я приеме, тя придобива за кратко време част от неговата положителна енергия. През този преходен период жертвата започва да проявява приетите от божеството магически свойства - да лекува, да пази от зли сили и болести, да носи сполука и благоденствие. В книгата са описани голям брой такива жертвоприношения, наследство от езическото време, кръвни и безкръвни, които са се запазили в празничния календар на българите. Например - кръвта на жертвеното гергьовско агне има лечебна сила; главните на огъня, запален на Сирни Заговезни (Кукеровден) се внасят вкъщи за предпазване от бълхи и въшки; пепелта от изгорения на Сирни Заговезни конец се пази заради лечебната му сила; частите от пожертвания петел на Петльовден (20 януари) имат чудодейна сила; същото се отнася и за пожертваната на 18 януари кокошка. 

Видът на жертвоприношението - дренът също е избран неслучайно, защото това дърво се отличава с по-особените си качества от останалите видове дървета. Дрянът има много твърда и жилава дървесина, от която се правят духови музикални инструменти. От всички дървета той напъпва най-рано, още по времето на зимното слънцестоене, когато денят спира да намалява и започва да расте. Макар че по нашите земи тогава започва зимата, фактически от този момент започва новият цикъл на Слънцето и на възраждащата се природа.