Църквата почита на днешния ден паметта на светите Отци от Първия Вселенски събор, които утвърдиха в Никея първата част от православния Символ на вярата и съкрушиха нечестивата ерес на Арий.

Ересите разрушават Църквата отвътре, поразяват стадото, защото спасението може да стане само чрез истинското вероизповедание. Но “нито огънят, нито мечът, нито гоненията, нито ересите, казва на днешния ден св. Теофан Затворник, не са били и не са в състояние да унищожат Църквата Христова, защото Православната вяра е самото сърце на тази Църква, тя е същността на изповядваното от нея учение. Докато имаме тази вяра, казва светителят, ние все още сме християни, макар и лошо да живеем. Само трябва да молим Господа да съхрани тази вяра в сърцата ни!“

Светите Отци от Първия Вселенски събор, по думите на св. Димитър Ростовски, са ни укрепили във вярата, че Църквата Божия ще победи злото в света и “портите адови няма да и` надделеят”. Затова Църквата е определила Първия Вселенски Събор, състоял се в Никея, за образцов. Всички православни владетели, пастири и последвалите Събори са се позовавали на него като на особено значим за живота на Св. Църква, и то не само в догматическо отношение, но и по отношение на Църковното благочиние. Св. император Константин нарича определенията му “мисъл на Самия Бог, защото Самият Св. Дух е присъствал в умовете на тези тъй велики мъже, и им е откривал Божията воля.”

Св. Атанасий Александрийски  също нарича решенията на Събора “слово Господне,” Св. Василий Велики  го назовава “критерий за разпознаване лъжеученията на еретиците,” а св. Епифаний го определя като ”котва на Църквата”.

В песнопенията Си Църквата нарича свв. Отци от събора втори след Апостолите проповедници на вярата, хранители на Апостолските завети и предание, благотворители на душите ни. Затова тя е уредила да ги честваме специално в Седма Неделя след Пасха Христова.

Да си припомним разказа за преподобни Агатон, древен светец, чието смирение отците решили да изпитат, като го обвинявали в много мними грехове. Той с кротост повтарял: ”Наистина, отци, грешен съм в това, помолете се за мене, за да ми прости Господ”. Те му приписали такива грехове, които един монах дори не може да слуша, след което добавили: “Казват още, че си еретик”. Тогава преп. Агатон им рекъл, като се поклонил: “Прощавайте, отци, но не съм еретик, аз съм православен.”. Те изумени го попитали: “Защо призна, че си извършил най-ужасните грехове, но си непоколебим в това, че си православен християнин?” А той отвърнал, че няма човек, който да не е склонен към какъвто и да е грях, но ереста разрушава из основи, тя не дава възможност за съзиждане, защото е смърт вечна.

В истинското вероизповедание се съдържа тайната на нашето спасение, затова трябва да изпитваме съвестта и разума си как вярваме: дали Символът на вярата е наше лично изповедание или това са само думи за нас.

Ето защо, ако забележим и най-малкото отклонение в мислите си от изповеданието на Църквата, от това, което тя съхранява, да умъртвим тази мисъл, както Архистратег Михаил порази деница и както св. Георги унищожи с копие дракона – древната змия!

Господ ни учи да бъдем смирени. Той затова се възнесе по-високо от всичко, защото се смири до край, прие смъртта и слезе в ада. Св. апостол Павел казва: “Когато светът в своята премъдрост не позна Бога в Неговата Божествена мъдрост, то Бог посредством безумието на проповедта благоволи да спаси света.”

Само с това непостижимо смирение човек може да постигне Божествената истина – Иисус Христос е съвършен Бог и съвършен Човек. Ако не разберем величието на Христа и славата на Отца, която се открива чрез Него, няма да осъзнаем унижението Му в името на човека и това, което става с нас, няма да опознаем самите себе си.

В Своята първосвещеническа молитва от днешното евангелско четиво Господ моли Отца за всички вярващи в Него. Той се моли за тях да бъдат далеч от земните страсти, да запазят истинската си човечност, да преодолеят злото. Моли се злото и лъжата, които владеят света, да не проникнат в Църквата.

Христос извършва изкуплението в доброволно послушание и с това прославя небесния Отец. ”Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде” (Иоан 17:4-5)

Като вечен Син Божий, като безплътно Слово, Христос е обладавал Божествена слава; но като човек, Той временно се лишил от тази слава и приел образ на раб.

Когато се извършило изкуплението, тази слава трябвало да Му бъде върната от Отца и съобщена на човечеството, за да познае света, че Отец е приел благоприятно Неговата жертва. Така облечен със сила на небето и на земята, Той дарил победен край на Своето дело.

Иисус съобщава на учениците Си Божествената истина, а те с вяра я приемат: “защото словата, що си Ми дал, предадох им ги и те приеха и разбраха истината, че съм от Тебе излязъл и повярваха, че Ти си Ме пратил”. Така, като вярват на словата Му, учениците достигат до истинното познание на Неговия Божествен произход и се убеждават в божественото Му посланичество.

Иисус Христос се моли изключително за Своите ученици, защото те трябва да продължат започнатото дело и да бъдат Негови посланици пред човечеството, а за това им е необходима особената помощ на небесния Отец.

Апостолите и всички вярващи принадлежат на Бог Отец, защото Той в предзнанието Си ги е избрал за Себе си. Те принадлежат и на Сина. Само чрез Богочовека Христос падналият човек отново отива при Отца.

Спасителят до този момент е защищавал Своите ученици, но се разделя с тях сега и ги оставя сред опасности. Затова моли Господ за тях да не се смущават сърцата им, да останат съхранени във вярата, за да бъдат те едно, както са едно Бог Отец и Бог Син. Това единство във вярата и любовта е източник на радост, която само Господ може да даде и която не може да бъде отнета от никакви страдания и преследвания в света.

Какви поучения можем да извлечем от днешното евангелско четиво? На първо място привлича вниманието ни истината, че целия земен живот на Спасителя от Витлеем до Голгота е бил посветен на прославата на Бог Отец. Спасителят е наш образец във всичко и затова трябва да го следваме, като прославяме името Божие. Трябва да живеем така, че да не допускаме в мислите, чувствата, думите, делата нищо, което да е против волята Божия. Да имаме мир и любов, за да видят другите добрите ни дела и те да прославят Бога, като вземат пример от нас.

В първите християнски времена мнозина езичници, като виждали кротостта на християните, твърдостта им в мъченията, възвеличавали християнския Бог и се обръщали в Христа.

Бог е наш върховен Владика, на Когото дължим благоговение, любов и упование. Неговата воля и закон са свети, защото Той е свят. Дава ни само това, което е благоприятно и спасително за нас. Живата благородна жертва пред Бога е подчинение на Неговата воля и извършване на дела в съгласие със закона.

Особено важно е да отбележим, че през целия Си земен живот Иисус Христос е послушен на Своя Отец небесен до смърт. За да изпълни Неговата воля, Той слязъл от небето и оставил славата, която имал в Отца преди да съществува света. Извършил делото, което Отец Му дал, явил името Му пред човеците и накрая приел страданията и кръстната смърт. Бог е съвършен наш Творец и Промислител. Всички твари Му служат и най-висшите сили слушат гласа Му. Господните закони и повеления са премъдри и благодетелни за нас. “Всички пътища Господни са милост и истина за ония, които пазят завета Му и откровенията Му” (Пс. XXIV, 10). Затова ако се подчиняваме и изпълняваме вярно заповедите Му, по думите на пророка “нашият мир би бил като река и правдата ни като вълните морски и потомството ни като пръстта земна”.

Послушанието ни пред Бога ни носи благо не само в този живот, но и в бъдещия век, както казва псалмопевеца: “А милостта на Господа е отвека и довека към ония, които Му се боят и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват”.

Най-висшата подбуда за послушание пред Господа трябва да бъде обаче любовта, защото Спасителят и Неговите апостоли ни учат, че любовта е изпълнение на заповедите Му.

Има два пътя на Богопознание: вярата и любовта. Св. ап. Павел в послание до евреите пише: “Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евр. 11:3). За познанието на Господа в любовта говори Самият наш Спасител: ”Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби, а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам.” (Ин. 14:21). Първият начин на познание е съвършен и несъвършен, а вторият – изцяло съвършен. Без вяра е невъзможно да се угоди на Бога и да се спаси човек. Този начин не е напълно достатъчен. И бесовете вярват и треперят. Вярата знае, че има Бог и цялата земя е изпълнена с Него. А любовта не само знае, че има Бог, както казва св. Димитър Ростовски, но разбира какъв е Той – всеблаг и милостив.

Бог Се открива само на тези, които изпълняват заповедите, които го обичат. След Възкресението Той се яви не на книжниците и фарисеите, а на тези, които го обичат.

Всяко богословие, което се строи извън Божията любов, е опасно. То става ерес, която може да стигне до богоубийство. Затова разпнаха Христа, защото Го обвиняваха, че бидейки човек, Той се обявява за Бог. Това е и арианската ерес, по думите на св. Атанасий, която е предтеча на антихриста.

Да водим благочестив живот в послушание и изпълнение на заповедите и молейки се на Господа да стане възможно за нас да кажем като св. ап. Павел: “ Вече не аз живея, но Христос живее в мене”. Амин!

Източник: pravoslavieto.com