„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата; а който умре за свободата, той не умира само за своето отечество, а за сичкия свят”, завещава на поколенията великият поет Христо Ботев. На 2 юни да си припомним словата му, които и днес звучат актуално. 

"Днес за днес политиката в света е такваз, каквато винаги си е била, демек, както казва старата пословица: „Атовете се ритат, магаретата теглят."

"Само онзи, който е живял, страдал и плакал с народа си – само той може да го разбере и да му помогне."

"Носим c решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива."

"В продължение на 8 години аз видях всички наши герои и патриоти и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора." Из писмо до Т. Пеев, 1876 г.

"...Законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството." От "Само разумният и братският съюз между народите ще унищожат теглилата", в-к "Знаме", 1874-1875

"Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество!"

"Чакайте, господа, чакайте и водете народът из пътя на вашия глупав мирен прогрес и той скоро ще да заприлича на оная знаменита карикатура, с която светите отци на втората французка революция се присмяха на своето собствено дело." От "Единственото спасение на нашия народ е в революцията"

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз рабска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа,

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, -

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, -

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, -

и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, -

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, -

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, -

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли - пече!