Деца срещу деца - едните се идентифицират с абревиатурата ЛГБТ, често обогатявана от нови букви за различна сексуалност и полова принадлежност, а другите се обединяват от това да бъдат противници - на тази структура, но и на всичко. Скинарската общност е характерна като структура „анти“ не само спрямо групи, диференциращи се по сексуален признак, но и срещу редица прояви, инакомислещи или просто такива, които не се вписват в тяхната призма. Те се обединяват от „ЗА“ агресията.
Преди дни станахме свидетели на ескалиращ конфликт в Цар Симеоновата градина в Пловдив между двете групи, представени обаче от непълнолетни и дори малолетни деца. Всички веднага хвърляме куп обвинения към родителите, но не си даваме сметка какво става в главите на нашите наследници. За да вдигнем малко завесата, забулила истинските въпрос- защо стигнахме до тук и как да си помогне, наш репортер говори с психолога Лили Барутчиева.
- Как може да тълкуваме тази наситена с агресия „среща“ между детските отделения на две съществуващи обществени групи на разделение, която се превърна в национална водеща тема?
- Тези събития би следвало да ни притеснят много повече, т.е. не само в периода, докато новината е актуална. Причината е, че това е атмосферата на съществуване на нашите деца и всяко едно от тях е уязвимо. Рискът детето да бъде въвлечено в центрофугата на едното или другото притегателно поле е много реален. И преди да предизвикам реакция на читателите ви, дали на съгласие или не, ще споделя няколко обстоятелства, на които всички сме свидетели.
Сблъсъците са станали в градската градина - на най-публичното и оживено място в града, там, където цари мир и хармония. Не е станало на футболните стадиони където по правило има явна екзалтация, енергия и адреналин. Това означава, че вече всякакви граници са преминати.
- Как можем да анализираме участниците в тези сблъсъци? Те са разделени на два лагера – скинари и ЛГБТ. Нова мода ли е това и тя опасна ли е за здравето и социалното себеотвърждаване на децата?
- Бих ги формулирала като две основни фрапиращи тенденции, ескалиращи в последно време.
Първата обединена от актове на насилие с демонстративен, планиран и организиран, характер, целящ нанасянето на емоционална и материална вреда над личност или личности. Тези действия са с престъпен характер, който характер е явен, но не е контролиран. Липсват рестриктивни мерки за ограничаването му, липсва мерки за проследяване и овладяване, и превенция на подобно девиантно поведение. Периодът, в който са тези млади хора, е бурен, емоционален, период на доказване, на търсене на предизвикателства, търсене на себеутвърждаване и нужда от внимание.
Между такива подрастващи се сформира общността, в която един или няколко от тях са с лидерски и тарторски характеристики, другите са симпатизанти -подражаваща свита. За съжаление няма трета роля, няма друга възможност за участие. За да си приет в групата, трябва да отговаряш на определено поведение, език, отличителни аксесоари, наложен стереотип. Нищо ново, всички го познаваме. Само че, децата днес нямат набора от изразни средства и положителни поведенчески модели, които да им помагат да се справят с първоначалните импулси на емоционалния афект. Тогава се активира първично заложена защита - войнствеността, която в общи линии представлява силата на силата, а не на разума. Проблемът е, че при младия човек тази войнственост се излива под формата на юмруци, бой, посегателство и най-зловещото - удовлетвореност от всичко това.
Адреналинът от това преживяване им носи удоволствие, което започват до търсят навсякъде. И тук в момента да вметнем важното обстоятелство, че в този порочен хедонистичен лов се намесва консумацията на стимулиращи вещества, във всичките им форми, като сред тях да дори най-масовите и леснодостъпни енергийни напитки, но се стига и до забранените вещества. Събрани тези няколко наглед прости условия превръщат младия човек във вече неконтролируем и невъзприемчив, понякога достигащ до почти постоянен афект и дори умопомраченост.
- Можем ли да кажем, че зад поведението на тези агресивни млади хора всъщност стои някакъв дефицит?
- Всъщност освен специфичен дефицит, това може да е просто неудовлетворение на базовата нужда от пространство за себеутвърждаване, мястото за личностна изява, в което детето може да заяви себе си, да развива идеите си, да показва възможноститеси, да има емоционален обмен - нещо толкова нормално, естествено и нужно за всеки човек. И когато сме наясно с тази нужда трябва да търсим варианти да я задоволим, вместо да ставаме безучастни зрители на днешната картина, която ни показва докъде е деградирал този процес и неговите страховити последствия.
- Какво стои в основата на идентифицирането с ЛГБТ общността при децата?
- Втората предизвикваща тревожна тенденция за неблагоприятно и рисково влияние за децата е ЛГБТ културата , която в основата си се формира на база различията в сексуалната потребност, но всъщност се явява притегателна общност за младите хора, които се стремят да бъдат инакомислещи. И под „тревожна“ визирам обстоятелството, че тази вълна от цветност е интересна за деца на възраст от 12-13 години, дори и по-малки. Това е един ранен възрастов период физически и психологически, и една чувствителната възраст, в която младата личност търси себе си и наивно попада в новото течение на дългата абревиатура, която умишлено и без ирония няма да изреждам, защото по тази линия на мислене трябва цялата азбука да се мобилизира в акронима.
Знаете ли, че всяко от децата симпатизанти на ЛГБТ търси да си има буквичката в общността? Това какво значи - че търси съмишленици, търси да се идентифицира с някой, търси принадлежност. Приелите деца тази субкултура, и самоопределили се към някое от обозначенията, често пъти използват израза „излязъл от кашон“. Какво всъщност наистина става - излизайки от един „кашон“, влиза в друг, но цветен с много условия, правила, конвенции и прочие.
- Как дете изобщо осъзнава, че е част от тези „различни“, предвид, че то едва започва да съзрява, както личностно, така и сексуално?
- Парадоксът идва именно от факта, че това става на един твърде ранен етап, характерен именно със своята неопределеност и все още неосъзнатост - липса на адекватна самооценка, логично предвид, че липсва себепознаване, както и мироглед. Каква може да бъде тогава тази принадлежност, когато тепърва тялото ти съзрява по един нормален и естествен начин, пробужда своите сигнали на жизненост и биохимичните, и психични процеси?
Тук идва моментът, в който до детето търсещо внимание, любовен импулс и емоция, се появява някой, който много умело и убедително му обяснява колко е различно и именно заради това му казва „ела при нас“, ела при нас заради своята „уникалност“. Много е деликатна линията на анализ и коментар по отношение на половата и сексуалната принадлежност, защото не разглеждаме просто инакомислещи осъзнати, зрели личности, определили своята индивидуалност на база опит, усещане и потребност. Тук става въпрос за неопознали същността си млади хора, които често поради неинформираността си от най-доверените си хора, родителите, ползват други канали на информираност и така манипулативния ефект е на лице.
- Когато децата вече са въвлечени в тези, ако можем да наречем, екстремистки крайни групи, мнозина се опасяват, че насилието между инакомислещите ще се пренесе в училищата.
- Тенденцията с данни за детска агресия е достатъчно сериозна и заемаща опасни размери и широк възрастов периметър при децата и младежите дори да е основана конкретно на тези различия. Агресивните проявления винаги са били сред нас, възрастните и нашите деца. В нашите общества агресията винаги е била под някаква форма на контрол, но контролът е ефективен когато в съответното общество са развити и съпротивителни сили и превенции срещу нея.
По дефиниция агресията е поведение, което е насочено към съзнателно причиняване на вреда или болка с различни средства към околните хора. Тя се изразява в демонстрация на неприязън или използване на сила спрямо другите. Агресията е целенасочено, настъпателно, разрушително поведение в разрез с утвърдените норми и правила в обществото. Обикновено води до психическо напрежение, потиснатост, страх и болка.
Агресията е навсякъде и постепенно придобива все по-големи измерения. Училището вече не е място, в което децата могат да се чувстват сигурни. Учителите все по-често са изправени пред проблема как да се справят с деструктивното поведение на децата, което засяга дисциплината, авторитета, уважението и подчинението на съществуващите норми. При децата наличието на гневни реакции е естествено в определени периоди от развитието.
Генезисът на агресията можем да потърсим още в детството ни, тъй като тя започва да се натрупва на подсъзнателно ниво още от тогава. Травми - психологически и физически, желание да доминираме, да се докажем, да сме харесани, да ни обичат, да постигнем материални богатства, да не ни управляват, да не ни налагат, но да наложим…
При гневна агресия задвижващата емоция е гневът спрямо обстоятелствата или определени хора. След “избухването” (побой, обиди и др.) обикновено гневът затихва. За разлика от гнева, враждебността е по -дълготрайна, може да продължи с години и лесно да се превърне в системен тормоз над дадено лице. Характеризира се с нехаресване, трайни отрицателни емоции към някого и в крайна фаза омраза, която често пъти е неаргументирана.
Степента на агресия при децата е променлива, в зависимост от ситуацията, но понякога може да стои на едно трайно ниво. И причина за това са - как се е позиционирало детето в средата си, отношенията и комуникацията с връстниците си, преподаватели и други авторитети.
Когато има трайна агресивност при децата, се счита че те за разлика от останалите, разбират по различен начин поведението на околните - тълкуват и възприемат го като враждебно.
Отговорните фактори, които са определящи за формирането на детската агресия и девиантно поведение, са семейството и връстниците, като цялостно средата . Децата се учат на агресивно поведение, наблюдавайки заобикалящия ги свят. Обществото ни е с нисък праг на - търпимост, толерантност, и възприемчивост. Което води до рискът тази пандемична тенденция, да стане вродена патология в поколенията в социума ни.
- Как можем да се справим като възрастни и общество с този изглежда вече социален проблем? Какво трябва да направим като общество или пък индивидуално, за да спрем тези опасни тенденции?
- Ние, възрастните, осъзнатите, с преживелищен опит, с морал, ценностна система, интелигентните хора носим отговорност, защото подобни агресивни сцени се случват всеки ден пред очите ни, под балконите ни, на самите детски площадки, в следобедните часове. И да бъдем честни – поглеждаме, цъкаме с език и се прибираме навътре, за да не го виждаме. Но това патологично явление съществува и се популяризира, а реално с безучастност ние го позволяваме. То бива толерирано и подстрекавано.
Всеки обаче трябва да знае, че има ресурса да се справи, защото това в крайна сметка са нашите деца или внуци. С всяко едно от тези „опасни деца“ може да се поговори, да се сподели, да се усети неговата нужда, която го обърква и подлъгва в опасности. Събрани в общността си, тези деца са неподвластни и без възможност за правилна комуникация, но всяко едно има дом и родител, който не просто може, но и трябва да го обгрижи с внимание и разум, а не просто с присъствие.
При възпитанието на децата може да се обособят два основни фактора, които влияят, позитивно или негативно, на формирането на детската агресивност. Това са приетост и неприетост. Дали е прието - детето това е от голямо значение за преодоляване на агресивността. Изгражда се на база уменията да го изслушват, откритост, внимание, разбиране, доверие. Да бъде неприето - има отрицателния знак - стимулира детската агресия. Получава се в следствие на безразличие, изолиране от общуване, нетърпимост и властно отношение. Неприетото дете води до патологията на уединение отчужденост липса на желание за общуване.
Като препоръчителни подходи в тези случаи са да се изградят навици за открито общуване, взаимодействие с останалите членове на средата, умения да се намират алтернативни и мирни варианти за решаване на конфликти, от какъвто и характер да са те. Да се поощряват действия, в които е имало мотив за накърняване на здравето и личността на други го. Да се избягват скандали и публични разправии в присъствието на детето, защото това го мотивира да формира модел на конфликтна личност. За предпочитане е да се оценяват възможностите на детето- тийнейджър и да не му се поставят нереални задачи, защото невъзможността от изпълнението им неизбежно засилва ниската му самооценка. Да не се допуска равнодушие към проблемите на младите хора. Те винаги индикират в начална фаза, затруднението си. И когато го пропуснем този момент, отваряме възможността детето само да търси решение, което го тласка в риск от погрешен избор на съветник.
Лили Барутчиева е клиничен психолог, психотерапевт, хипнотерапевт. Има дългогодишна практика в работа с деца и възрастни, обучител за личностно развитие и специалист психология на влиянието.
