Предстои Часът на Земята– моментът, в който изгасяме осветлението си и всички консуматори на електричество в диапазона от 20:30 до 21:30 часа. Този акт на внимание към планетата е признат международно и милиони дават своя символичен принос ежегодно в последната седмица на март.  

Безспорно е, че един час, в който електрическата консумация в световен мащаб е драстично намалена, няма как да компенсира останали, преминали в разхищение. Смисълът е друг.  Докато сме лишени от удобствата, които сме приели за даденост, се замисляме за консуматорската ни същност. Какви предели достигна тя? Забравихме ли да се отблагодаряваме с единица мярка за най-малкото възможно на природата за това, което тя ни дарява безусловно? Безусловно ли е всъщност?  

Разговор по тази тема водим с един човек, който от години балансира по лоста на безгранично забързания свят и спокойствието на майката природа. Запознайте се с Милен Нейчев – търговец с душа на планинар, любител спелеолог и водолаз: 

Милей Нейчев

–Милен, с какво се занимаваш встрани от хобито ти да обичаш природата? 

–Всъщност образованието ми и това, което работя, нямат общо. Средното ми образование е Геодезия и картография, висшето ми образование е Физическо възпитание и спорт, а аз се занимавам с търговия. Покрай геодезията преди време се запалих по пещерите и тяхното изучаване. Моят учител Иван Петров, който е един от видните пещерняци в България, ми предаде първия съзнателен поглед към природата, научих още като малък, че трябва да я уважавам и ценя. Бях едва на 15, когато започнах да се занимавам с пещери. Тогава усетих колко е могъща и какво може тя. 

–Кога и защо започна да отделяш време на инициативи по опазване на околната среда?  

–Преди Глобализацията и масовото пакетиране в пластмаса, природата беше много по-чиста. Помня, че като дете се къпех в Марица. През последните 10 години прекарвам много време сред природата и се натъквам на отвратителни гледки. Целите източни Родопи са се превърнали в сметище, въпреки че природата е прекрасна. Всички дерета около язовир Кърджали са затлачени от боклуци, които идват от близките селища. Неприятно е. 

–Къде си забелязвал силно негативно антропологичното влияние ? 

–Сливодолското падало например не беше много популярно място преди години. Аз го помня тогава, когато още нямаше направени мостчета, които да осигурят свободен достъп до местността горе. След като ги изградиха, започнаха да идват хора, мястото стана помийна яма. Всеки път, когато ходя там, на своя глава събирам боклуците на някого другиго. Последните 3 години инициирахме с приятели няколко акции. Моят брат дори направи няколко големи табели, които да обозначат, че пътеките там нямат сметоизвозване. Надявахме се, че това също ще даде на хората стимул да не изхвърлят безразборно, уви. Мокри кърпички, опаковки от ядене, кенчето от бира.  

–Усещаш ли природата да ти се отблагодарява за старанието? 

–Винаги, когато съм сред нея, аз се срещам с хубави хора, зареждам се. Щастлив съм там. Откривал съм много интересни неща–натъквали сме се на скелети на пещерни мечки, единният вече е разположен в Природонаучен музей-Пловдив. Преди две седмици в източни Родопи видях разни вкаменелости на раковини. Много често в Рила и Пирин сме близко до дивия свят.  

–Какво ни липсва — възпитание или информираност? 

–Аз си обяснявам изхвърлянето на боклуци из природата по няколко начина. Първото и най-важно нещо е незнанието, неинформираността. Възпитанието е другото нещо. Не може бащата да си хвърля фаса през прозореца, а детето, докато расте, да гледа и попива от това. Скоро четох една много хубава книга–“Три чаши чай”, нея мога да дам за пример. Лирическият герой отива в Пакистан да изгражда училища, за да научи пакистанците, че  американците не са лоши хора. Докато в Америка учи населението, че арабите не са лоши, понеже са мюсюлмани. Невежеството е опасно. Ако имаме достатъчно знание, хората ще разберат, че природата ни храни и ни дава възможност да живеем пълноценно.  

Милен Нейчев–водолаз

–Къде и кога човекът изгуби своята връзка с природата?  

–Земята ни храни и ни пои. Мисля, че пакетирането на храните и най-вече водата положи началото на това петно. Когато големите американски компании започната да бутилират и пакетират всичко – оттогава светът е залят в пластмасови шишета.  Това са милиарди бутилки на ден, от които едва 5% се рециклира. Това са стряскащи цифри.  

–Можем ли да сложим край на това?  

–Не мога да си обясня как Египет наложи забрана на пластмасата за еднократна употреба преди близо 3 години, а  Европа едва сега се опитва да наложи подобна мярка. Начините иначе са много. Сложи цена на бутилката 0,50 лв. и все ще се увеличи броя на хората, които ще започнат да ги връщат. В Канада едно кенче за бира струва 50 цента. Тук плащаме лев за бирата и сритваме нанякъде кенчето, след като го изпием. Ами ако това кенче струва 50 ст., човек ще започне да ги събира в това, в което ги е донесъл. Има механизми, с които хората, които не изхождат от самосъзнание, да бъдат мотивирани. Това е само един пример, а има още десетки работещи системи, с които процентът на рециклируемост да се покачи.  

–Да поговорим за смисъла на Часа на Земята.  

–Тази инициатива наистина има дълбок смисъл. Но за съжаление, ще бъде усетен най-вече от хората, които обичат и по принцип пазят природата. За да го разберат другите , трябва да им се набива в главите по същия начин, по който в момента се набиват нещата за Covid-19. Часът на Земята е една добра инициатива, която потъва, защото организациите нямат гръб.   

Останалите големи компании и корпорации, които уж правят кампании, осъществяват това бутафорно. Преди време посетих кампания за почистване на Марица, инициирана от голяма компания, но с цел реклама. Тримата души, които бяхме там, за да почистим наистина, го направихме. Организаторите дойдоха, снимаха се и малко след това си тръгнаха. 

–Чрез Covid-19 разбрахме, че всичко и всички сме част от един голям организъм. Същото ли е с отпадъците? 

–Всеки има приоритети, но моето виждане е , че природата трябва да е водеща за всички. Както видяхме, че заразата може да се пренесе навсякъде, трябва да знаем, че отпадъците  и пестицидите също пътуват. Това, което е изхвърлено в Америка, може да пътува към България в момента. Унищожавайки природата, унищожаваме и себе си!

–Тогава как да превърнем желанието за съхранение на планетата в действие? 

–Животът ни стана много бърз. Голяма част от населението живее динамичен и труден живот. Тук в България има много хора, които са на ръба на оцеляването. Как да обърнат внимание на намаляването на отпадъка, щом са изправени пред много по-тежки житейски проблеми?  

Но трябва да се постараем максимално да редуцираме употребата на всички еднократни продукти. Иначе се превръщаме в консуматори, генератори на боклук. Не е трудно да носим с нас едно шише или една чаша за многократна употреба, за да дадем малък принос. По-страшното не е боклукът, а че свикнахме с него. Свикнахме и да го произвеждаме. Ставаме все повече хора, живеем по-бързо, завземаме от територията на дивите животни. Накъде ще отиде това, ако не търсим баланса. Трябва хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло. И просто да се постараем малко, защото всеки обича да му е красиво пред очите. А България може да бъде по-добро място и от Швейцария — сигурен съм в това. Имаме такива невероятни дадености, наш дълг е да ги съхраним. 

 Б.а.: Довечера, точно в 20:30 часа, светът ще се обедини. Загаси лампите и помисли за това, което оставяш след себе си. 

автор: Соня Желязкова