„Пловдивчани, ползвайте градския транспорт!”. Чест призив на градските власти, които обичат да говорят за автобусите единствено, като гледат документите, без да смеят да отидат до спирка и погледнат в какво състояние е подвиженият състав.  Едно отиване и връщане от работа с автобус обаче е напълно достатъчно за човек,  не само да получи ясна картина в какво състояние е публичният транспорт, а и до го откаже дори да се замисля, че той съществува, пише trafficnews.bg.

Такъв пример е от 8 август. В 10:30 часа на спирката на Пещерско шосе чакам автобус 66 – една от добрите линии, обслужвана от Петко Ангелов. В повечето случаи са големи автобуси, сравнително нови, с работещи климатични системи. Но не и този ден… Автобусът идва сравнително скоро – този път „щъркел”, беше ми ясно какво ще стане, защото тази линия се използва от много хора. И в действителност вътре имаше много хора… Нареждам се на първата врата, а шофьорът посочва да се редя на задната с знаци, които са между упътване и неприличен жест.

Влизам, питам кондуктора, защо не се отваря  предната врата. Той ми отговаря: „Развалена е”. Още на следващата спирка обаче и задната врата се разваля.  Отваря се само едната половина, за другата се иска човешка сила и напън, за да се отвори.

Според телефона навън е 28 градуса,  климатикът в рейса работи, но и прозорците са отворени – градусите вътре 32, според таблото. Така всички течности, които сутринта си поел с кафето, бавно започват да излизат от теб. Това се гарнира с блъскане на пътници, които са на задната врата. 

Две спирки по-надолу – хоп…. шофьорът отвори предната врата, за да качи свои приятел. Оказва се, че единствената развалена врата е тази, през която се качват и слизат хората.  Водачът просто обича личното си пространство и не иска никой да минава покрай него , за това и трите седалки зад мястото на водача са празни – служебни са! Така при 17 седящи места в „щъркела” – 3 от тях са служебни, или близо 20%.   Пътуването в тази „приятна” обстановка продължи 20 минути, слизайки от автобуса усещането е, че влизаш в климатизирано помещение. С две думи -  чувстваш се по-добре.

Идва краят на работния ден, отивам на спирката малко след 18:00 часа, мисля си, че ще дойде някои от онези големи автобуси по линия 66.  Но след няколко минути идва същият „щъркел”, но с нов шофьор. Той не се притеснява от предната врата и я отваря. Качвайки се виждам шофьор на 70+ години с разкопчана риза, шорти и кожени чехли тип "сабо",  като съвсем несмутимо е запалил цигара. Климатикът работи, прозорците са отворени, а вън и вътре температурата е сходна 35 градуса, но с аромат на контрабанднен тютюн от Столипиново.  Към това и мизерия и мръсотия навсякъде в рейса, като във въпросния пловдивски квартал.

3-те места зад шофьора отново са празни, там стои кондуктора, който единствен носи маска в целия автобус. На следващата спирка се качва жена, шофьорът крещи на своя колега: „Шш, малък, пусни жената да седне отпред – познавам я, за Прослав е”. Така с благоволението на водача едното от служебните места отиде за дамата, пред която е чакаше дълъг път. А той се оказа и  доста опасен.

Водачът или не бе свикнал с подобно превозно средство, или просто краката му бяха „тежки”. Целият път от Полиграфията до Смирненски бе яко на газ/спирачки. Нямаше прав човек, а и седнал, който да не се олюляваше при всяко тръгване и спиране на автобуса, а да не говорим за завоите. На един от тях – от „Гладстон” към „Васил Априлов” шофьорът буквално щеше да обърне „щъркела”, като в последния момент успя да го вкара в пътя. Разбира се, виновни бяха всички друг участници в движението, пътната настилка, слънцето и Общината, които изядоха по една майна. Откровено въпросният водач бе опасен – за себе си, за пътниците, а и за всички участници в движението.   Почти всеки пътник си отдъхваше със слизането – не само от адската жега в автобуса, но и влакчето на ужасите, на което се бе качил той. 

Първото нещо, което направих, слизайки от автобуса бе да сигнализирам на ОКТ и фирмата превозвач за въпросния шофьор. Тук дори не говорим за удобства и приятно пътуване, а за човек, който очевидно бе опасен зад волана.

В заключение – две пътувания с градския транспорт в рамките на ден са напълно достатъчни, за да разбере човек в какво състояние е той. Да види персонала вътре, състоянието на пътните превозни средства и „удобствата” за пътниците, които по презумпция са най-важни.   

В този си вид градския транспорт не може да се бори за повече пътници, а да се надява да задържи и тези, които го ползват, просто защото той е отблъскващ, а видно поняога и опасен.