Автор: Мария Владова

В семейството ми има учители. Аз самата някога – преди много години – съм била учител. Сега съм баба на ученичка. И цялото ми същество се раздира от чувство за безпомощност от всичко, което виждам и чувам за училището.

Вчера ученик извади нож в училище.

Днес ученичка извади лютив спрей.

Утре – кой знае? Може би бронежилетки в списъка с учебни пособия?

Сценарият, който само допреди няколко години звучеше като кадър от американски сериал, днес е реалност в българските училища. Но не онези училища от спомените ни – с шумни междучасия, бележници и първи влюбвания. Не, в сегашните училища се разиграват миниверсии на улични сблъсъци, в които вместо тетрадки летят обиди, а вместо химикали се вадят оръжия и спрейове, пише glasnews.bg.

И не, това не е шега. Това е симптом. Симптом за общество, в което агресията вече не е изключение, а езикът на общуването.

В Бургас две 12-класнички се сдърпали в междучасие, защото едната пушела в тоалетната. Спорът преминава в бой, после идва лютивият спрей — и в цялата тази трагикомедия страда не участничка в конфликта, а учителката, която просто се е опитала да разтърве децата. Сега тя е в болница. Те – вероятно в TikTok.

Учителят – онзи някога авторитетен човек, който влизаше в клас и с едно „Добър ден“ връщаше реда – днес рискува да бъде напръскан, напсуван или нападнат. И докато обществото се скандализира за ден-два, след което забравя, училището бавно се превръща в бойна зона.

А отговорността? Тя, както винаги, е колективна и разтеглива – между родители, система и безкрайни „комисии по превенция“. Но истината е проста: няма как децата да носят уважение, което не са видели у възрастните. Ако вкъщи чуват крясъци, по телевизията – агресия, в интернет – подигравки и цинизъм, няма защо да се чудим, че класната стая вече не е място за учене, а за избухване.

Докато не осъзнаем, че училището не е арена, а убежище. Докато не върнем респекта към учителя и не научим децата, че конфликт се решава с думи, а не с оръжие – всяка нова „шегичка“ ще става все по-опасна.

И накрая ще се чудим не дали да пращаме децата на училище, а дали да ги пращаме въоръжени.

Онзи храм на знанието, който някога миришеше на тебешир и тетрадки, днес все по-често мирише на страх, на нерви, на напрежение. Учителите, онези тихи стожери на духа, днес са принудени да се превръщат в пазачи, звероукротители, психолози, медиатори и циркаджии едновременно.

Да усмиряват вместо да възпитават. Да се надвикват вместо да преподават. Да мерят думите си не за да не сгрешат в граматиката, а за да не предизвикат гнева на някой родител, който винаги „знае по-добре“.

Вместо да се грижат за умовете на децата, те все по-често трябва да защитават собствените си тела и нерви. Вместо да отварят нови хоризонти, затварят вратите на класните стаи, за да не излети поредната агресия. Вместо да градят авторитет, се борят за оцеляване в система, в която всяка грешна дума може да ги направи „виновни“.

Вас не ви ли боли? Когато виждате, че човекът с дневника и тебешира вече не е символ на знание, а мишена на неуважение. Когато училището, което трябва да създава граждани, започва да произвежда агресори. Когато думата „дисциплина“ се превръща в обида, а думата „уважение“ — в ретро понятие.

И да ви кажа - ако днес не опазим учителите си, утре няма да има кой да опази децата ни.

Снимка: Следовател пристига в поредното училище, в което има агресия, Флагман