Оригиналът на Панагюрското златно съкровище се завърна в Археологическия музей на Пловдив. Солидна охрана ескортира една от най-ценните находки в българската археология, а експонатите бяха поставени в три специални контейнера. 

Заедно със съкровището от София пътува археологът от пловдивския музей Любомир Мержданов. От утре безценното съкровище ще бъде експонирано в музея, за да го видят гражданите, предава plovdivtime.bg.

То представлява луксозен трапезен сервиз от девет различни по форма златни съда – осем ритона и една фиала, служещи за пиене на вино и угощения. Върху всички съдове са изобразени митологични сцени, свързани с древногръцката религия. Съдовете са от 23-каратово злато с общо тегло 6 кг и 100 грама и датира от втората половина на ІV – първата половина на ІІІ в.пр.Хр.

Панагюрското съкровище е изработено в град Лампсак, разположен на брега на Мраморно море, срещу сегашния Галиполи на анадолския бряг на Дарданелите. Градът е основан от йонийски гърци, дошли от Фокида на територията на тракийско население. Същите колонисти основават и Марсилия. Много често гърците обвиват раждането на градовете с ореола на някое предание. Според легендата името Лампсак идва от Лампсака - дъщерята на местния тракийски цар. Тя спасява фокейците от готвения срещу тях заговор, затова те започват да я почитат като богиня. Лампсак се счита също така за отечество на бог Приап, сина на Дионис и Афродита, известен с големия размер на своя фалос и почитан като божество на плодородието. През ІV в.пр.Хр. Лампсак се намира под персийско владичество, по-късно е освободен като съюзник на Атина, попада отново под персийска власт, за да бъде окончателно освободен от Александър Велики. Именно през този период е създадено и съкровището, открито до Панагюрище, и съвсем естествено притежава двоен отпечатък – гръцки и персийски, разказват специалистите от Археологическия музей в Пловдив.

Ритонът е съд за пиене, обикновено с формата на рог, снабден в долната си част с дупка за изтичане на течността. Този тип съдове са известни още от V – ІV хил.пр.Хр. в повечето от средиземноморските култури. Изработвани са с форма на човек или животно. С ритона са си служили както с обикновена чаша или винената струя е поемана направо от долното отвърстие.

Върху фиалата и амфората - ритон има гравирани цифри – практика, често срещана при съдовете от скъпоценен метал. Тези цифри показват теглото на предметите, измерени в статери или в драхми. Върху фиалата са гравирани две цифри. Първата цифра е 100. Тя показва, че съдът тежи 100 единици от някаква мярка. Теглото на фиалата се равнява на 845,7 грама. Следователно статерът, който е послужил за да се измери фиалата е тежал 8,457 грама. До единицата мярка на фиалата се доближава най-много персийският статер, който тежи 8,40 грама. Персийският статер сечен в гръцките градове-колонии има същото тегло. Следователно фиалата е претеглена в персийски статери, и то в град, който ако не е част от Персия, то поне е в търговски връзки с тази страна, чиято монетна и мерна система употребява.

Налице е обаче разлика между теглото на персийския статер – 8,40 гр. и теглото на мярката приложена към фиалата – 8,457 гр. Именно тази разлика сочи къде е мястото където е произведена фиалата. Има само един град в Мала Азия, където статерът се сече по персийската мерна система, но с по-голяма тежест и това е град Лампсак. Неговите статери тежат кръгло 8,44 грама. Те се доближават най-много по теглото си до мерната единица на фиалата от Панагюрското съкровище, от което следва, че тя е претеглена с мярката за тежест употребявана в Лампсак, където е била изработена.

Върху фиалата е гравирана и втора цифра, която очевидно е добавена към първата, за да се отбележи нейното тегло не само в статери ( златни монети), но и в сребърни – 196 драхми и ¼ обол. Като се раздели тежестта на фиалата на тази нова единица е видно, че драхмите с които се мери, отговарят на атическата драхма. Това двойно претегляне – в персийски статери от Лампсак и в атически драхми, може да стане само в Мала Азия, където атическата монетна система измества персийската. Второто претегляне е било извършено след царуването на Александър Велики, когато златните монети изчезват и от началото на ІІІ в.пр.Хр. единица за мярка е драхмата. При амфората - ритон е използувана същата единица за тежест като при фиалата- 8,457 грама.

Панагюрското съкровище притежава сцени от гръцката митология и гръцки надписи, съчетани с персийски декоративни елементи. Изобразяването на фигурите на божествата облечени, а не голи се смята за персийска традиция в елинистическото изкуство на Мала Азия.

Изследователите на съкровището отбелязват обстоятелството, че при всички съдове са налице анатомични грешки и известна несръчност при изобразяването на фигурите, обстоятелство което е присъщо за гръцкото изкуство през елинистическата епоха ( Венедиков 1961, 75 ). За изкуството през тази епоха, след края на ІV в.пр.Хр. и времето след Лизип, е характерно проучването на расовите черти, патетичното представяне на фигурите, проучването породите при животните - особености залегнали и в декорацията на златните съдове от Панагюрище. Елинистическият характер на съкровището и неговото датиране се определят и от изобразените съдове в ръцете на божествата, също характерни за периода ІV – ІІІ в.пр.Хр. Амфората и фиалата са изработени в период когато е ставала промяната на цифровата система. Двата надписа върху фиалата с означение на теглата са написани по старогръцката акрофонетична система за изписване на цифри, която александрийската наука изхвърля от употреба след царуването на Александър Велики. Графитът върху фиалата – μν, представлява съкращение на името на някой от нейните собствениците, преди тя да попадне в съкровището. Новата алфабетична система на писане на цифри е въведена през ІІІ в.пр.Хр. дори за официалните документи и се среща и в македонските декрети от 247 г.пр.Хр. Теглото на амфората-ритон е написано с число по новата алфабетична система. Буквата φ се използува в надписите във форма, която се среща и в други надписи от 260 г.пр.Хр. Златното съкровище от Панагюрище не е замислено и изпълнено като един сервиз. То е натрупано постепенно. Амфората-ритон и фиалата не са изработени заедно с другите седем ритона. Върху тях е отбелязано теглото тъй като са били предназначени за пазара, а не са поръчка като останалите седем съда. Фиалата е изработена от злато с друг химически състав, цвят и различен сюжет на украса.

През 360 г.пр.Хр. Одриското царство е разделено на три части. Притиснато между Атина и Македония, то пада под властта на Филип ІІ, който основава град Филипопол. След смъртта на Александър Велики, управлението на Тракия се намира в ръцете на неговия пълководец Лизимах, който се обявява за неин цар. Трупането на съкровища през епохата на елинизма е разпостранена практика, с каквато е известен и самият Лизимах. Страбон говори за някакъв военноначалник, на когото Лизимах поверява Пергамската крепост и натрупаните в нея съкровища, възлизащи на колосалната сума 9 000 таланта, които Лизимах е задигнал от своя съперник Антигон Монофтали ( Едноокия ) - друг пълководец на Александър Велики.

Някои изследователи считат, че Панагюрското съкровище е принадлежало първоначално на Александър Велики, после на Селевкт и накрая е било притежание на Деметрий Полиоркет, който е бил принуден да зарови съкровището в полите на Средна гора. Други изследователи са на мнение, че съкровището е придобито от някой тракийски владетел сподвижник на Лизимах, по време на неговите походи в Мала Азия, където е закупено от Лампсак. Най-вероятно съкровището е било заровено и скрито в земята по време на нашествията на келтите през 278 г.пр.Хр , които завладяват и земите на днешното Панагюрище.

Изминали са повече от 70 години, откакто братята Павел, Михаил и Петко Дейкови, тухлари и каменари по професия, откриват прочутото Панагюрско златно съкровище. За да почетем паметта на тези честни, достойни и безкористни българи, ще припомним историята през техния разказ, запазен в автентичен запис, който е качен в youtube от един от наследниците им.

На 8 декември 1949 г., на 2 км от Панагюрище в местността Мерул, тримата братя копаят глина за тухли в нивата на Георги Недков Топалов, когато твърдата глинеста земя „се обръща“ и пред тях „златото се ащиса“ (открива), заровено на куп.

„Таблата беше отдолу, каната с ръчките в средата, а другите предмети наоколо“, разказват тогава откривателите. Братята измиват съдовете в реката, слагат ги в торбите за храна и ги отнасят в града.

Оттук нататък следва разказът на Анна Кузмова, която работи като статистик в отдел „Земеделие“ на Околийския народен съвет. Същия ден панагюрката среща братя Дейкови на моста на река Луда Яна и ги води в съвета, където отново измиват съдовете от останалата по тях глина. Присъстващите служители и кметът се възхищават на откритието, но никой все още не е наясно, какво представлява то. Тогава е повикан Петър Горбанов, уредник в Читалищния музей в Панагюрище, който разпознава в съкровището античен златен сервиз от ІV в. пр. Хр. Дошлият с него Берч Тумаян – известен ценител и колекционер на антики, с трепет възкликва: „Ако съм в Америка, с това съкровище ще съм милионер!“, спомня си Анна Кузмова.

На това място, а и за следващата част от изложението е особено важно да припомним думите на братя Дейкови, оставени за бъдещите поколенията, като сме се опитали да предадем, доколкото е възможно най-точно оригиналния изказ: „Добре че се падна на честни ръце, та го занесоя там дек требва, ако се беше паднало на злобни ръце, немаше така да стане. Като го видее’ме каква е красота, веднага ни беше акъла в музея, то си прилича на музейска работа. То е украса, тая украса требва да се варди… Това се води история, да прочeтат, да видат какво е било... Аз съм разбрал, че пари и през прага да преливат, като не е здрав чиляк, нема файда. Такова нящо като го намериш, да го предадеш на държавата. То е спомен не само за тебе си, но и за наследниците е спомен“.

След първото „изложение“ на съкровището във витрина в Хавлиената фабрика в Панагюрище, до Пловдив и до София са изпратени телеграми. Пръв се отзовава тогавашният директор на Народния археологически музей в Пловдив Димитър Цончев, който пристига веднага, пренася предметите и ги вписва в инвентарната книга на музея. Така съкровището се превръща в музеен експонат и поема пътя към експозициите в България и в чужбина, започнали още в края на 50-те и началото на 60-те години - „2500 години изкуство в българските земи” в Ньошател, Швейцария (Георгиев 1959: 111-116), към поредица от изложби през 1961-1969 г. (Чичикова, 1961: 73 -76), през 1972 г. в София във връзка с Първия конгрес по тракология, през 1974 г в Париж, Москва, Ленинград, през 1975 г. във Виена, през 1976 г. в Лондон, София, Варшава, Хавана, през 1977 г. в Мексико сити, Ню Йорк, Бостън, Белград, през 1978 г. в Берлин, Прага, Братислава, Будапеща, през 1979 г. в Букурещ, Токио, Окаяма, Кьолн, през 1980 г. в Мюнхен, Хилдесхайм, Стокхолм, през 1981 г. в Женева, Ню Делхи и още много други, които продължават и до днес.

През 1982 г. Панагюрското златно съкровище е прието в НИМ и досега е изложено в постоянната експозиция на музея, в която гостува съгласно договор с РАМ Пловдив.