БЛАГОДАРЯ ВИ...

Благодаря ви, мили мои... Почти познати непознати!

Как всяка сутрин всеки иска две думички да ми изпрати...

На мен... На този, който свикна пред всички да се изповяда...

Това е моята утеха... Това е моята награда...

Изобретение велико... Самичък... В топлата си стая...

Клавиатурата се включва... И ме отнася във безкрая.

Кой казва днеска, че човекът бил лицемерен и себичен.

Благодаря ви, мили мои... Ужасно много ви обичам...

Разглеждам малките ви снимки и искам всички да запомня...

Опитвам да се запозная със информацията скромна.

Не се сърдете... Няма начин на всекиго да отговоря.

Но с ваша помощ, с ваша помощ живея още и се боря.

Прекрасно е... Необяснимо... Че всеки е намерил време

заради мене да забрави за малко своите проблеми...

А времето ни е такова... Рационално и практично...

И всеки някак се спасява самотно и поединично...

Благодаря ви, мили мои... До болка жестът ви ме трогна!

Как искам... Но не зная как... И аз сега да ви помогна...

Не зная как да ви предам поне надеждата за утре...

Дали със тези сухи думи, които пиша всяка сутрин...

Не се оплаквам... Обещавам на себе си, че ще живея...

Но тъй е писано на всеки... Все някога ще срещнем Нея...

Така и аз... Не тъй далече... Нормално е... Не се сърдете!

И весело ми подарете тук своя лайк наместо цвете!

Тази сутрин ще бъда съвсем откровен, зная че няма да ме изтълкувате погрешно. Само в рамките на месец и половина получавам две награди за поезия и то за цялостно творчество - нещо, което повече ме тревожи, отколкото ме радва... Прекрасни са наградите, разбира се: на имената на Стоян Михайловски и на Хр. Данов.

Но, извинете ме, това вече съвсем ми замирисва на пръст... Обикновено затрупваме с награди тези, които вече си отиват. Всъщност така си е в крайна сметка...Хубаво ми е, признавам – все пак признанието приживе е за предпочитане пред... другото...Вие, макар 90 процента непознати за мен, някак ми станахте близки и затова ще си позволя нещо, което няма къде и как другаде да го фиксирам... Моята страница в интернет отдавна остаря, повече от 15 години не съм публикувал в нея. Напоследък често ми искат пълна библиография на това, което съм написал, изпял, изрежисирал...Имам я вече... След доста справки, търсения и ровене в архиви.И си въобразявам, че сега е моментът и мястото да я публикувам. Дали не греша? Дали това няма да се изтълкува като самореклама?

Няма значение. Нека остане тук – фиксирана в тази тъжна и светла изповедалня ФЕЙСБУК. Не я четете! Не си губете времето! Много е дълга...И скучна...Аз самият не повярвах на това, което се е получило. Нека си остане все пак като някакъв документ на един дълъг, дълъг живот...

 Постът на Недялко Йорданов предизвика вълна от коментари сред неговите верни почитатели. Всички те отговиориха на поета с обич и признателност. „Умението да стигате до сърцата на хората, ви прави месия, апостол, който не позволява да се изгубим в грозното, пошлото и фалшивото. Имаме нужда от вашите жалони и репери, за да стоим изправени, със здрав гръбнак. Бъдете още дълги години. Без да се познаваме лично, Вие сте един от близките на сърцето и душата човек. Около Вас се създава общност в която всички се чувстваме близки и с еднаква ценностна система. Така че, нямате избор, очакваме Ви всяка сутрин!“, написа негова почитателка от Пловдив.

 „Обичам Ви , Поете с голямо сърце ! Вашите думи и стихове са били най-доброто лекарство и спасение за мен във всички трудни моменти! Благодаря Ви за срещите с нас - обикновените хора от Кърджали! Благодаря Ви, за Любовта - Жената до Вас и споделените семейни вдъхновения ,с които ни зареждахте с обич и доброта!“, написа почитател от Кърджали.