Точно месец преди Коледа Главната улица в Пловдив става все по-празнична с цветните лампички и пищни украси, които постепенно превземат магазините и целите сгради, а специалните оферти ангажират вниманието на почти всеки преминаващ. Както, впрочем при всеки по-голям празник, който става повод по-скоро за добри продажби, а не толкова за търсене на някаква стойност. Как бихме реагирали обаче, ако разберем, че все още има хора, които са готови да загърбят целия блясък на добрия живот и да заживеят като духовни отшелници, макар и физически да са сред обществото? Дали ще разберем възгледите им, или по-скоро ще ги присъединим към онази купчина „невидими съдби”, с която дори не забелязваме, че се разминаваме по улиците?

Днес в рубриката „Невидимите хора” ще ви срещнем с 67-годишния Камен от Пловдив, който, макар да е завършил музикално образование и медицина и да е свирил на личното пиано на Шопен още като ученик, съзнателно отказва всяка възможност за блестяща кариера и избира да сподели живота на онези, които по една или друга причина остават неразбрани от обществото. Защото, казва, разбиранията не му позволяват да бъде щастлив при цялото това нещастие, което съществува в света. Като свой спътник приема кучето Искра – създание, което макар да беше изгубило слуха си, кротко стоеше до нас с наведена глава, докато говорихме с неговия стопанин.

„Аз всъщност съм роден в София и няколко години сме живели на квартира в къщата на секретаря Вълко Червенков. Баща ми е завършил медицина, а майка ми – магистър-фармацевт. И двамата са следвали в Унгария, така че замалко съм щял да се родя в Будапеща.” – засмя се Камен.

После разказа за ученическите си години и времето, когато е кандидатствал в гимназия. Явил се на изпитите в две училища – в Художествената гимназия в Казанлък и в Музикалното училище в Пловдив, - и бил приет и в двете. Той обаче предпочел пловдивското школо в специалност „Фагот”. Бил добър ученик, дори още имало хора, които си го спомнят.

„Тогава имаше криза за музикални инструменти и нотна литература. Ние всяка година ходехме да помагаме на дядо ми в Унгария, а оттам донасях партитури, например за концерти на Вивалди, които обаче тукашните учители не познаваха и затова не можеха да ни го преподават. В българското училище тогава се учеше друг, канонизиран материал и беше много трудно да изпълниш свободно нещо друго,” – споделя Камен.

Спомените му плавно преминават към участието му в бригадирското движение. На няколко бригади бил национален първенец, защото обичал да работи неуморно. И до днес смята, че във всяко едно отношение в живота, човек трябва да се стреми да бъде упорит и устойчив – независимо дали става въпрос за отстояване на възгледи, за защитаване на ценности или в чисто физически аспект.

Веднъж, спомни си Камен, през пролетта на 1974 г. в Музикалното училище дошла жена от комсомола и помолила някой да направи списък на желаещите, които да отидат на международна бригада в Полша. Този „някой” бил точно Камен, който за 2-3 дни събрал имената и така групата заминала.

„Двайсет дни продължи бригадирската работа, а в оставащите десет дни от пребиваването ни в Полша решиха да ни организират екскурзия, за да разгледаме забележителностите. Посетихме Освиенцим, замъка Вавел в Краков, бяхме на паметника на Фредерик Шопен във Варшава, а после отидохме и в родната му къща. Тя беше скромна – на един етаж и с две стаички, в едната от която беше собственото му пиано. И тъй като в групата ни имаше представители от няколко пловдивски училища, аз реших да покажа какво съм научил в Музикалното училище. Така се доближих до пианото, вдигнах капака и изсвирих „Lasy” на Deep Purple. Характерно за музиката на групата е, че тя се изпълнява с над 120 тона в минута. А звученето на пианото беше много фино и романтично – по-скоро като на орган, а не толкова на клавесин.”

Камен допълни през смях, че в онзи момент не си е давал ясна сметка какво точно се е случило, осъзнавал е само, че е поставил ръководителите си в неудобно положение. Чак по-късно е успял да осмисли случката.

След тази история обаче логично възниква въпросът как човек, който е талантлив музикант, завършил медицина и обичащ да работи все пак се е превърнал в „невидимия човек” от улицата. И Камен кратко и ясно даде отговор. Той сам е избрал „спартанския живот”, защото разбиранията му са такива, че не му позволяват да има щастлив живот при толкова много нещастие по света. И до днес продължава да помага на обекти по Главната улица, като предпочита тежката работа. Старият му велосипед му позволява да пренася бързо всякакви обемни предмети, а когато помагал в студентския стол, срещнал и кучето Искра, което приел в живота си. Записвал си стари рецепти и текстове на песни от различни езици в тетрадка, в която понякога и сам пишел по някоя епиграма или рисувал карикатури. Обичал да колекционира най-различни предмети, картини, книги, и разбира се, автографи на известни световни и родни личности като Юрий Гагарин, Валентина Терешкова, Йордан Радичков, Радой Ралин, Борис Димовски, и други. Някои от тях е купувал, но повечето е откривал върху картички или директно в техните книги, изхвърлени на пунктовете за вторични суровини или на битаците.

„Като ходех на пунктовете да връщам хартия, станах буквално духовен мултимилионер заради нещата, които намирах. Веднъж ми попаднаха цели коли от книгата на Радой Ралин „Люти чушки, които бяха прогорени по краищата. По-късно научих историята на тази книга – тя е била изгорена в Полиграфията в София почти веднага, след като е излязла от печат. В момента на горенето обаче навън се завихря буря и налягането в комина на пещта става толкова мощно, че изтегля нагоре целите коли от книгата, преди огънят да успее да ги изгори. Те започват да хвърчат от комина, а софиянци започват да ги събират от земята. Така страниците се оказват спасени, а днес те са у мен.” – заявява гордо Камен.

Докато говорихме с Камен, добре изглеждащи хора, сред които и чужденец, минаха покрай нас, поздравиха го и му подадоха малко прясна храна за него и кучето му. А малко след това група служители от Общинска охрана с кафе и цигари в ръце застанаха с гръб към нас и на висок глас обсъдиха как ще прекарат наближаващите празници. Тъкмо този контраст в отношението отново ни връща към въпроса как бихме реагирали обаче, ако разберем, че все още има хора, които са готови да загърбят целия блясък на добрия живот и да заживеят като духовни отшелници, макар и физически да са сред обществото? И дали не е необходимо, преди да разберем тях, първо да се опитаме да разберем себе си?

Ще продължим да търсим отговора.