„Да си жив и здрав” е пожеланието, с което хората обикновено започват поздравленията си за празниците. А това се случва толкова често, че понякога дори се изказва по инерция – като че ли е клише, което е задължително да бъде пожелано. Замисляли ли сме се обаче какво би станало, ако животът и здравето не вървят ръка за ръка в една посока, а се изправят като врагове челно едно срещу друго? Например, когато здравословното състояние се влоши дотолкова, че заради него близките изоставят човек сам в борбата за оцеляване и го обрекат да скита, наравно с „невидимите хора” – онези, чийто дом е на улицата.

Дали в този така наричан цивилизован свят понякога не се оказва, че човекът е човек само докато му го позволява здравословното състояние? Това е въпросът, пред който се изправяме днес в рубриката „Невидимите хора”, а в опита си да потърсим отговор ще ви разкажем историята на 60-годишният Йосиф от Пловдив, принуден да скита по улиците тъкмо заради диагнозата си.

Срещаме се с него близо до контейнер на Сточна гара, който той бавно преглеждаше, докато аз се приближавах от другия край на улицата. В един момент усети, че го наблюдавам и спря да рови, застана мирно, с отпуснати ръце и сведен поглед.

- Изгубихте ли нещо? – казах, за да го заговоря. Отговорът ми се струваше повече от ясен – изглеждаше като човек, изгубил почти всичко в живота. Но явно не и достойнството си, щом се засрами от постъпката си.

- Не, не, нищо не съм изгубил. – В този момент едрата му фигура ми се стори да се смалява – вероятно от неудобство, заради това, че съм го видяла да рови в кофата.

- А как Ви е името? – попитах.

- Името ми е библейско, – сподели той и чак тогава ме погледна в очите. Леко се усмихна, явно вярата беше негова утеха. – Йосиф се казвам.

Внимателно го подтикнах към разговор, макар да личеше, че никак не му се говори. Докато разказваше историята си, ми се струваше да става все по-мъничък. Сподели, че по образование бил инженер-технолог, дипломиран в Университета по хранителни технологии в Пловдив. Имал 18-годишен трудов стаж към световна компания с представителство в България, живеел със съпругата си, нямали деца.

Животът му обаче поел в друга посока, когато Йосиф разбрал, че страда от диабет, а малко по-късно – когато му открили и сърдечен проблем – буквално се преобръща. Наложили се 8 операции на сърцето, при които били му поставени общо шест стенда. Последвало скъпоструващо и дълго лечение. По предписание на лекарите мъжът трябвало да приема няколко вида лекарства, които да взима съответно през два, четири, осем и дванайсет часа, да пие поне по четири литра вода и да изминава поне по 15 километра на ден.

Но още щом му открили сърдечния проблем и станало ясно какво лечение следва, работодателят го задължава да напусне, въпреки годините трудов стаж и лоялността. Било повече от ясно, че в дълъг период Йосиф не може да бъде пълноценен. Оттогава единствените средства, които получавал, били от пенсията по инвалидност – около 300 лв. на месец, 82 лв. от които отивали за лекарства, а 200 лв. – за стаичка под наем. С останалото трябва да си подсигури разнообразната и пълноценна храна, която да прима за по-ефикасно лечение. А за капак на всичко жена му го изоставила, защото не ставал вече за мъж.

Докато говорихме, около нас нямаше минувачи, само една котка се показа изпод контейнера, но бързо се скри. Тогава Йосиф ми сподели:

- Аз искам да работя, само че кой ще е този работодател, който ще ме наеме, когато знае, че трябва да спирам по няколко пъти на ден, за да си пия лекарствата, и отделно да изминавам по 15 километра. Няма как да стане.

А после Йосиф отново сведе поглед. Сякаш се беше примирил, че му е отредено да споделя живота с уличните котки и кучета. Само библейското му име все още го доближаваше до света на хората.

А дали тази история успя да ни доближи до отговора на въпроса трябва ли човекът да е човек само докато му го позволява здравословното състояние? И дали все пак човекът не е провокирал съдбата си под някаква форма, която сам не осъзнава?

Продължаваме да търсим отговора!