Сигурно няма човек, който да не е чувал израза, че човекът е социално животно и затова трудно би оцелял като вълк единак. Дали обаче тази теза не се опровергава от примера на хората, които нямат семейство и покрив над главата си, а са принудени да скитат сами из улиците? Или пък само привидно са сами? Дали пък тези хора всъщност не живеят като част от обществото, от което никога не са се делили? Ами тогава защо са на улицата?

В опит да отговорим на всички тези въпроси днес в рубриката „Невидимите хора” ще ви разкажем историята на 64-годишния Георги, който е типичен пример за човек, живеещ на улицата, но приет от хората и част от обществото. А от историята, която разказа, бихме могли да щрихираме причината той да споделя съдбата на бездомните.

Срещаме се с него на Малката Главна на една от онези пейки, обикалящи стволовете на дърветата. Докато се приближавах до него, той стоеше замислен, забеляза ме, чак когато се доближих до него и го заговорих. Подканих го да ми разкаже за живота си, а той ме погледна, усмихна се и започна:

Той, моят живот, не е кой знае колко интересен. Роден съм през 1960 година. Цялото ми семейство си отиде – майка ми и баща ми, жената, детето. От 35 години обикалям по Главната. Тук всички ме познават и ми помагат с по нещо. Приятели сме.

„Приятели ли?” – реагирах наум. – „Значи този човек не е сам, макар да е на улицата.”

От 35 години съм на центъра, обикалям тук и хората вече ме познават. Като има нещо дребно за вършене, ме викат да им помагам и после ми плащат.

А имате ли дом? – попитах озадачена. Допреди този разговор също като много хора мислех, че хората на улицата са отхвърлени по някакъв начин от обществото. Само че се оказа, че не при всички е така. Затова и оттук нататък започнах да търся причината Георги да води живота на бездомник.

Имам собствено жилище, където живее моя близка. Тя от време на време се грижи за мен. Преди години ми откриха шизофрения и епилепсия, затова не мога да си намеря нормална работа, затова разчитам на хората, които от време на време ме викат да им помагам с нещо леко. После ми плащат. С решение на ТЕЛК доскоро взимах инвалидна пенсия, само че ми я спряха. Затова единствените пари, които получавам, са от хората, които ме викат за лека работа. Когато тези пари не ми стигат, а се налага да си купя лекарства, взимам заеми от приятели. А щом заработя някой лев, си оправяме сметките. Основното нещо, което купувам, са лекарства. Храна не, защото се храня безплатно на стола за бездомни. Само че нямам много апетит, заради лекарствата.

Втората част от разговора донякъде разкри причината Георги да е на улицата и тя се крие в диагнозата му. Заради нея той не може да има нормална работа, а липсата на семейството му, което е загубил, допълнително превръща скитането по улиците в необходимост, тъй като там го очакват хората, които го приемат. Те са тези, които действително не го оставят сам – докато говорехме с него, една жена, която изглеждаше като работеща в близък магазин, търпеливо ни наблюдаваше отстрани с явното желание и тя да размени някоя дума. Най-вероятно с предложение за лека работа.

Тук обаче идва ред да повдигнем въпроса за жилището, който Георги спомена, че притежава, но там живеела негова близка. А понякога близките хора могат да бъдат много по-жестоки в отношенията си със своите роднини, което може да е допълнителна причина Георги да предпочете улицата.

Дали човек не е вълк единак и сред хора, които само твърдят, че са негово семейство, но всъщност го оставят да скита сам дори в стаите на собствения си дом? И каква може да е причината дотолкова да се отчуждим един от друг, че да сбъркаме очите на вълк единак с погледа на човека, когото може би ние сме обрекли на самота?

Ще продължим да търсим отговора!