В някои берберници майсторите упражняваха допълнителен занаят, завещан им от турските години- вадеха зъби. За да се знае, че там е „кабинет”, окачваха на прозореца парче мукава с разкривен надпис „Вадя зъби без ох!” вестниците изнасяха случаи на счупени челюсти, тежки инфекции, сочеха нехайството на общинските власти и изтъкваха, че това е присъщо на страни без култура и цивилизация. Налагаха се понякога незначителни глоби, но надписите с разчекнатите букви си висяха на прозорците и вратите.

А как вадеха зъби? Пострадалият е притихнал на бръснарския стол, не мърда. Не е спал цяла нощ от болки. „Стоматологът” стисне главата му под лявата си мишници, каже му да си отвори устата колкото може повече и мушне клещите. Още не ги е допрял до болния зъб и пациентът изохка, „хирургът” му кресне да мълчи, че е срамота, и докато другият разбере що става, посочи му клещите, на които висят трисантиметровите корени на кътника (понякога излизаше само зъбът, а корените си оставаха във венеца). Нямаше чистене на инструменти, миене на ръцете с четка! Пациентът е доволен, че му е олекнало, дишхекиминът (зъболекар) се гордее с майсторлъка си! Чак когато глобите станаха по-чувствителни, упоритите зъболечители се отказаха от този занаят.

Никъде не се приказваше повече, отколкото в бръснарниците. Още с влизането на клиента разговорът почне. Как е със здравето, къде се губи (макар че преди три дни пак е бил тука), как е жената, децата. Седне той на стола, поизпъне краката си, а бръснарят натика краищата на пешкира около шията му и почне да прави пяна в малкото легенче. Същото такова - бяло отвътре, отвън синьо, с малка изрезка като дъга, дето е халката за окачване, каквото висеше на вратата на бръснарницата. Да се познава какво е това заведение: леген- бръснарница! Когато пяната добиваше нужната гъстота, майсторът оставяше четката и започваше да пердаши бръснача на окачения до стола каиш. Плеснеше няколко пъти по гладката кожа, заглади го на опънатия малък каиш, който стоеше на масичката, после го допре до косата на врата си, за да разбере дали реже косъма. И приказва, без да спира. Потопи четката в пяната, отърси я, понатисне, намести главата на облегалката и почне да разтърква. Сапунисването продължаваше доста време. Мнозинството мъже се бръснеха веднъж или два пъти седмично, та космите на брадата лесно не омекваха. Танцува четката по лицето, а седналият мълчи и слуша, докато правият бъбре непрестанно, повтаря едно и също по няколко пъти и устата му не спира. Истории без начало и без край! Седналият се мръщи, когато правият, без да поглежда, почне да сапунисва устата му или доближи четката до носа му, та от гъдела започва да киха. Най-после сапунисването свършва. След малка почивка, та брадата да поомекне. Запали майсторът цигара трето качество серт, смукне два- три пъти, поиздуха падналата по главата на клиента пепел, разтвори бръснача и почне. Смукне цигарата и отново почва да сапунисва, и все приказва.

Бръсненето траеше половин час. За говоренето се губеше повече, отколкото за работата. Други чакаха ред, но това не тревожеше словоохотливия бръснар. Знаеше, че те няма да отидат другаде.

Откъс от книгата „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев