„Детето става член на семейството. Не можеш да отидеш някъде и да го оставиш. Аз съм го взела в дома си и то ще е при мен. Аз ще ям – и то ще яде наравно с мен. Аз ще ходя на море на плажа, то ще е с мен. Телефонът ми е препълнен от снимки на дечица и сърце не ми дава да изтрия някоя от тях. Защото това е моят живот.“ Така описва ежедневието си Надежда Ленгерова от Пловдив, която е посветила живота си на приемната грижа. На 8 март тя ще чуе думата „мамо“ от три деца – своето биологично, осиновеното си момиченце и малката Божидара, която в момента живее в дома й.

Надежда казва, че никога не е броила колко деца са минали през дома й. За нея и партньора й те не са статистика. „Не ги броя. Те не са бройка. На всяко от тях съм дала част от сърцето си“, споделя тя пред TrafficNews.

„Най-честата причина е неглижирането“

По думите на приемната майка една от най-честите причини децата да бъдат извеждани от биологичните си семейства е липсата на грижа. „Аз мога да кажа с една дума – неглижиране“, казва тя.

Малката Божидара, за която се грижи в момента, е само на година и осем месеца, но вече носи следите от липсата на внимание и грижи.

„Тя не знае как се яде с лъжица. Яде само суха храна, плодове, но като види лъжица със супа или манджа – не може. Най-лесно е да хвърлиш една вафла или бисквита и да дадеш чаша. Даже кисело мляко с лъжица не може да яде. Но това не е истинска храна, така не може да порасне“, разказва Надежда.

Според нея детето няма изградени елементарни навици за възрастта си. „На година и осем месеца тя няма елементарни навици. Памперсът не е махнат. Една играчка и биберонът са постоянно при нея. Събужда се през нощта и казва „мами“. За нея това означава – дай ми биберона и играчката.“

Оказва се, че детето дори не знае как да играе. „Тя не играе с играчки, защото никой не я е научил. Дай й да хвърля топки или да къса салфетки. Но явно са й показали как да бърше прах и да чисти“, казва приемната майка.

Пътят към приемната грижа

Желанието да се грижи за деца е било част от живота на Надежда още от ранна възраст. „Сестра ми е шест години по-малка от мен и винаги съм се грижила за нея. Около нас винаги имаше по-малки деца. Аз самата съм била много обгрижвано дете“, разказва тя.

Мечтата й е била да стане детска учителка, но здравословен проблем осуетява плановете й. Въпреки това грижата за деца остава нейно призвание.

По-късно, след тежка гинекологична операция, тя и настоящият й партньор вземат решение да станат приемни родители. „В края на 2009 година решихме да кандидатстваме. Изкарахме цяла година обучение. Един ден телефонът звънна и ни казаха, че сме одобрени“, спомня си тя.

През 2011 г. двамата стават доброволни приемни родители, без да получават възнаграждение. Първото дете, което приемат в дома си, е момиченце. „През март ни предложиха момиченце. След три години тя стана наша дъщеря – осиновихме я. Тази година ще е абитуриентка“, разказва Надежда.

Днес момичето се казва Ан-Мари. „По документи беше Анна, но не харесваше името си и го сменихме“, уточнява жената.

Най-трудният момент – раздялата

Въпреки че е свикнала да се разделя с децата, когато те намерят нов дом, Надежда признава, че това никога не е лесно. „За мен е много важно как се разделяме“, казва тя.

Когато дойдат осиновителите, тя обръща внимание не само на отношението им към детето, но и  към нея. „Когато отношението към мен е добро, аз съм спокойна за детето“, признава жената.

Самата раздяла обаче винаги е болезнена. „В деня, когато дам детето, аз не се прибирам вкъщи. Не пипам нищо негово“, обяснява тя.

В дома й има албуми със снимки на децата, които са минали през живота й.Снимките постепенно се сменят със следващото детенце, когато предишното си тръгне.

Някои истории обаче оставят по-дълбока следа. „Имам една тежка раздяла с дете, което няма да прежаля. То замина на другия край на България. Беше на две години и много трудно се раздели с мен“, споделя Надежда.

По думите й, след раздялата осиновителите известно време я молели да им изпраща нейни дрехи – да ги прегръща, за да мисли, че прегръща нея. След това рязко прекъснали всякакъв контакт.

Как работи системата

Добринка Бинева, експерт по развитие и устойчивост на приемната грижа на областно ниво, обяснява, че системата включва няколко различни институции.

„Екипът наблюдава и подкрепя приемните родители. Отдел „Закрила на детето“ настанява децата. В същото време има съвет по осиновяване, който определя кое семейство е подходящо за конкретно дете“, казва тя.

Приемните родители често преживяват трудни моменти, когато водят децата на срещи с кандидат-осиновители.

„Те се фрустрират, когато детето бъде водено при едно семейство, после при второ, после при трето – и никой не го избере“, обяснява Бинева.

„Децата ме наричат мама“

Въпреки че знае, че някой ден ще трябва да се раздели с тях, Надежда не се дистанцира от децата. „Децата се обръщат към мен с „мама““, казва тя.

Социалните работници признават, че това е неизбежно.

„Не можеш да обясниш на едно малко дете, което живее в приемното семейство година или две, че това не е неговата майка“, казват те.

Според специалистите всяка раздяла е сериозно изпитание за детската психика. „Децата вече имат травма от изоставянето. Всеки я преживява по различен начин“, обясняват експертите.

„Ако го правиш с любов, не е трудно“

Въпреки всички трудности Надежда не се колебае в избора си. „Ако го правиш с любов, не е трудно да се грижиш за дете“, казва тя.

Тя си спомня и едно от най-тежките изпитания – грижата за дете с увреждане, което по-късно е осиновено в САЩ.

„Всеки месец ходехме на физиотерапия, опирараха го. Детето имаше тотална пареза. Сега в САЩ ходи на трудова терапия и се грижат много добре за него“, разказва тя.

„Няма място за колебание“

На жените, които се колебаят дали да станат приемни родители, Надежда има ясен съвет: „Няма място за колебание. Трябва да го желаеш с цялото си сърце.“

Според експертите обаче не всеки е подходящ за тази роля.

„Това да си приемно семейство е правна възможност, но не и право. Не всеки става за приемно семейство“, казва Добринка Бинева.

За Надежда обаче смисълът е ясен. Защото, както казва тя самата, децата са отговорност на всички ни.