Единствената сила, която човекът не може да предвиди, е силата на природата. Стихийните бедствия са най-опасното зло, което не можем да контролираме. Тази истина ни напомниха ужасяващите събития в Индонезия от последните дни, когато земетресение с магнитуд 7,5 по скалата на Рихтер удари централния индонезийски остров Сулавеси. Малко по-късно местните власти издадоха предупреждение за цунами, което след това бе отменено. Приливна вълна с височина 2 метра обаче заля крайбрежието на провинциите Западно Сулавеси и Централно Сулавеси. Много сгради са сринати или отнесени от водата, изчезнали са цели семейства, комуникациите са прекъснати и няма информация за пострадалия район, в който живеят над 300 000 души.

И макар българските земи да са в благоприятно географско положение от гледна точка на заплахата от вулканични изригвания или цунами, земетресения неведнъж са сривали цели градове до основи. Oт историческа гледна точка можем да кажем, че в България системното наблюдаване и изследването на земетресения започва скоро след Освобождението. Преди това говорим за така наречения „досеизмологичен” период, от който има запазени ограничен брой исторически хроники. Първият писмен източник от този период датира от I век пр.н.е., когато земетресение погребва в Черно море античния град Бизоне (Каварна).

Началото на организираното изучаване на земетресенията е през 1891 година от акад. Спас Вацов, наречен основоположник на българската метеорология и сеизмология. През 1892 година е основана Сеизмологична служба към Централна метеорологична станция в София, а малко по-късно, през 1905 година, започва и регистрирането на земетресения със специални уреди, наречени сеизмофрафи. Първият монтиран в България е тип „Омори-Буш“. Това е крайно необходимо, защото страната е с висока сеизмична активност – 97% от територията ѝ е застрашена от сеизмични въздействия, а най-опасните зони са Благоевградка, Софийска, Маришка, Шабленска, Великотърновска и Горнооряховска.

Все по-малко са тези, които си спомнят, но един голям български град, опустошен от земетресение, е Пловдив. Това се случва през 1928 година в следствие от поредица от трусове между 14 и 25 април. Те са в Маришкия сеизмичен район, а първият трус се случва в деня, когато църквата отбелязва Велика събота. Най-силният от поредицата е на 18 април и е с магнитуд от 7 по Рихтер. В продължение на 11 дни ужасът не спира, а земята се люлее през час с различна сила и непредвидими последствия. Установява се, че една седма от територията на България е засегната. Трусовете се усещат от над 400 хил. души, но най-потърпевши са жителите на Пловдивско. След първия трус Чирпан и Борисовград (Първомай) са изравнени със земята, а след втория една трета от Пловдив е разрушена. Загиват близо 120 души, а още над 500 са ранени. Пострадали са над 240 села в околността. За щастие поради църковните празници много от семействата са извън домовете си. Немислимо е какви щяха да бъдат жертвите, ако в разрушените 402 училища имаше ученици.

Държавата реагира бързо и адекватно на ситуацията, като дори лично цар Борис III посещава разрушените населени места и остава в Пловдив като се ангажира в организиране на първата помощ на пострадалите. Народното събрание създава Дирекция за подпомагане и възстановяване земетръсната област, чиято цел е и научното обследване на земетресенията. Тя финансира строителството на обществените сгради и подпомага пострадалото население. Държавата отпуска 100 милиона лева за възстановяване на щетите. В рамките на три години дирекцията успява почти напълно да отстрани щетите от разрушенията. За това помагат и около 880 млн. лева, които България получава от Обществото на народите. Чешкият журналист Владимир Сис инициира кампания за събиране на помощи за пострадалите от земетресението и успява да събере сума от 160 хиляди крони. Международните помощи достигат над 60 млн. лева от повече от 30 страни.