Датата 4 юни историята свързва и със смъртата на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски - български духовници, оставили трайна следа в историята ни.

Неофит Бозвели е роден през 1785 година в Котел. Замонашва се в Хилендарския манастир около 1810 година, след което започва да пътува като таксидиот. През 1813 година се намира в Свищов, където се установява и се заема с книжовна и учителска дейност. Посещава за кратко Сърбия и след това се установява в Търново. Там обикаля различни селища и манастири от епархията и с патриотичните си проповеди разбужда националното съзнание на българите. Това му спечелва славата на един от водачите в борбата срещу гръцкото духовенство.

През 1839 година българите от Търновската епархия правят опит да поставят Неофит Бозвели на мястото на дотогавашния гръцки митрополит, но заминалите за Цариград пратеници са подкупени от служителите на Цариградската патриаршия. За митрополит на Търново е назначен друг грък на име Неофит Византийски, а Бозвели е определен за негов протосингел. След пристигането на новия митрополит Бозвели отказва да изпълнява задълженията си и се оттегля в Лясковския манастир. Обвинен в неподчинение, през април 1841 година той е заточен в Света гора. Той остава там до август следващата година, като прекарва това време в Хилендарския и Зографския манастир и в манастира Дионисият. През това време активно си кореспондира с други църковни дейци като поп Андрей Робовски от Елена, лясковския архимандрит Максим и др., насърчавайки ги да не изоставят борбата, а да полагат усилия до крайния успех.

След заточението си той се установява в Цариград. Преценява, че градът предлага благоприятни условия за продължаване на борбата с Патриаршията, поради наличието на западни дипломати и реформаторските обещания на Високата порта. Дейността на Бозвели в столицата на Османската империя и критиката му към гръцкото духовенство довежда през 1845 година до второ негово заточение в Света гора – в Хилендарския манастир и във Великата Лавра.

Неофит Бозвели умира на 4 юни 1848 година в Света гора, което нанася тежък удар върху българското църковно-национално движение.

Родът на Иларион Макариополски има грузински произход. Негов прапрапрадядо е Андроник от Имеретия, който се занимава с търговия в Кайсери, Мала Азия през 1780-те години. Като интендант на османската армия стига до Виена и на връщане се заселва в Балчик, а оттам преминава в Горна Оряховица.

Иларион Макариополски е роден като Стоян Стоянов Михайловски в гр. Елена през 1812 г. Брат е на книжовника и общественик Никола Михайловски.

Получава високо за времето си образование. Първо учи в родния си град (сред учителите му е видният борец за ковна независимост Андрей Робовски), а по-късно е пратен в гръцкото училище в Арбанаси. Приема монашество в Хилендарцърския манастир (1832), където полага грижи за заточения там Неофит Бозвели. Продължава образованието в школата на известния гръцки просветител Теофилос Каирис остров Андрос, където негов съученик е Стоян Чомаков. По-късно учи 3 години в прочутата Атинска гимназия. Близък приятел и сподвижник на Георги Раковски. Взема активно участие в дейността на Македонското революционно дружество.

От 1844 г. ръководи, заедно с Неофит Бозвели, църковно-националната борба в Цариград. Превежда от руски на български и издава през 1844 г. „Православное учение или сокращено християнско богословие“. Книгата е издадена под името Иларион Стоянов Еленчанин, след заглавната страница следва посвещение на родителите му хаджи Стоян Михайлов(ски) и Йордана х. Стоянова и предисловие от преводача. През 1845 – 1850 г., в резултат на натиск, оказан от руски дипломати върху османското правителство, е заточен в Света гора. Освободен е чрез застъпничеството на руския учен Андрей Муравьов.

След завръщането си в Цариград разгръща още по-активна дейност в църковно-националното движение. Избран е за духовен глава на цариградските българи. За известно време предприема обиколка из българските земи, участва и в борбата на Търновската епархия против тамошния гръцки владика. След Кримската война (1853 – 1856) обнародването на Хатихумаюна донася нови надежди на българите. На 5 октомври 1858 година е ръкоположен за макариополски епископ от митрополит Паисий Ефески. Ръкополагането му за епископ му дава право да представя своите сънародници в Цариград както пред Цариградската патриаршия, така и пред Високата порта. През 1859 г. участва в разтурянето на унията в Кукуш.

На 3 април 1860 г. по време на така наречената Великденска акция вместо името на патриарх Кирил VII Константинополски споменава името на султана. Според църковните канони, чрез това си деяние той фактически отхвърля неговата власт. С решение на Цариградската патриаршия Макариополски е повторно заточен в Света гора (1861 – 1864) заедно с подкрепилите го владици Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.

След учредяването на Българската екзархия (1870) е член на Временния смесен екзархийски съвет и на първия синод. Търновски митрополит е от 1872 г.

Иларион Макариополски умира през 1875 г. Погребан е в двора на българската църква „Св. Стефан“ в Цариград.

По-малката му сестра Стана Михайловска се жени за лясковския търговец Атанас Буров. Техни потомци са известните български банкери, индустриалци и политици Бурови, сред които се открояват братята Иван и Атанас Бурови.

Родната къща на Макариополски в гр. Елена днес е къща музей „Иларион Макариополски“.