Сутринта на 5 ноември 1885 година започва решителната битка край Сливница. Това е едно от големите сражения по време на Сръбско-българската война. Първоначално съотношението е 12 000 българи срещу 25 000 сърби. 

Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сърбите атакуват предимно на този фланг, но без успех. 

Сраженията продължават три дни. На 7 ноември отрядът на капитан Коста Паница разбива вражеските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия. Така българите печелят битката. 

В чест на победата и в паамет на загиналите Иван Вазов пише стихотворението:

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте –

        до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то – остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

        куршума… Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

        умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

        и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

        от вашето ура.

И тоз венец – той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

        над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

        Юнаци, лека нощ!