Месогейския и Лавреотикийски митрополит Николай е гръцки духовник. Роден е в 1954 година в Солун със светската фамимилия Хадзиниколау (Χατζηνικολάου). Завършва физика в Солунския университет в 1972 г. След като отбива военната си служба, продължава докторантура в астрофизика в Харвардския университет. Работи като изследовател в различни болници и в НАСА.

Учи богословие в Богословското училище на Светия кръст в Бостън. Става доктор по богословие в областта на биоетиката и трансплантациите на Солунския университет. В 1990 година е ръкоположен за дякон и презвитер. На 26 април 2004 г. е избран за митрополит на Месогейска и Лавреотикийска епархия и на 30 април е ръкоположен в атинската катедрала.Вижте окръжното послание, което висшият духовник отправи към миряните на 22 март:

Без съмнение изживяваме не просто трудни, но и апокалиптични моменти. Всичко, което се случва около нас — всекидневните драматични промени, внезапните ограничителни мерки, бомбардирането със смазващи новини и картини — е невиждано досега и ни препраща към есхатологичните Господни слова в книга Откровение, към усещането за пълната безпомощност на човека.

Всички сме затворени в домовете си, сякаш очакваме надвиснала над главите ни буря. Улиците опустяха. Вероятно ще има забрана за движение по пътищата. Постоянна компания ни правят единствено телевизията и интернетът. Истината е примесена с преувеличения и подвеждащи новини. Страхът, напрежението, тревогата, умората, обтегнатите отношения, егоизмът, които досега стояха скрити, сега започват да излизат на повърхността. Една мрачна и подтискаща картина. „Никъде не светят пътеводни светлини.”

Самонадеяността на науката и технологиите рухна; постигнал индустриалните чудеса и разкодирането на човешкия геном, изкуственото оплождане и изкуствения интелект, роботиката и нанотехнологиите, „завоевателят” на вселената, лъжливият великан на знанието и силата, сега напълно унижен и смазан, мери сили с нановируса, разтърсил и парализирал света, и е неспособен да го победи. И което е най-лошото, все още не се е смирил. Не вижда Бога. Не вярва в Него. Не Го иска. Не Го вижда на хоризонта пред себе си. Дори сега. „Христос спи”(св. Григорий Богослов, бел. прев.).

В крайна сметка, днес не можем нито да се прегърнем, нито да се целунем, нито да се здрависаме. С маски на лицата, с мирис на дезинфектант, на разстояние един от друг, със забрани и глоби, ако на едно място се окажем повече от десет човека, ние не можем да се примирим с потискащата действителност. Църквата, която обединява вселената, която прощава, която прегръща, очевидно полека лека се лишава от своята богослужебна сила. Загубихме участието си в синаксиса (църковното събрание), беше ни забранено да се приобщаваме с Христос, дори не ни е позволено да извършваме св. Евхаристия, безкръвната жертва „за целия свят”. За щастие, това е „временно” и не е резултат от враждебни и войнствени настроения. По-скоро от благоразумие и малко неверие. Така искаме да вярваме.

Въпреки това забраната на богослуженията е грешка, която трябва да се поправи. Освен в Гърция, това не се е случвало в никоя друга държава. Богослуженията не са били прекратявани дори по време на съветския режим. Само Енвер Ходжа го направи в Албания. Събранията може да се забранят, храмовете може да се затворят, но богослужението и извършването на св. Евхаристия — в никакъв случай. Сега дъхът ни е пресекнал. Надяваме се, че св. Синод в рамките на своята отговорност и мисия ще помогне на правителството да разбере това. Нима е възможно да посрещнем Пасха, без да прославим Възкръсналия? Нима е възможно да сме взели всички предпазни мерки, а да сме прокудили Бога от своя живот? Нима е възможно да дойде Велики Четвъртък и да не се причастим — дори и свещениците?

Засега си припомняме отминалите дни и живеем с очакването на  нашата църковна радост и надежда. Но се налага да преживеем вярата и общението си с Господа с дух на жертва.

Всички около нас правят жертви и се подлагат на лишения. Жервите, които правителството направи на своето равнище, са удивителни. Това се отнася и за цялото общество, което досега живееше по друг начин. Какво да каже човек за всички онези хора, които при такава опасност себеотрицателно служат на болните?! Колко много от тях се разболяха, а други бяха смазани от изтощение и свръхнапрежение! Колко много хора бяха заразени, без да разберат и да имат вина! И колко много от тях останаха в домовете си, без да могат да общуват със своите близки. Всички тези хора ни изпълват с удивление и вдъхновение. Затова сме им благодарни.

Пътят на Бога минава през жертвата. Също и нашият път, ако искаме да сме следовници на Разпнатия. Мнозина протестират, че днес, на Неделя Кръстопоклонна, няма да могат да отидат в храма. Те са прави. Свещениците ни също ще останат без св. Литургия в такъв ден. Народът естествено има свой начин да съхрани вярата си, свещениците обаче как ще поддържат идентичността на своето служение без св. Престол? Всички ние сме призвани да се жертваме, лишавайки се макар и за кратко от своята духовна храна. От друга страна, св. Причастие не е нито право, нито привилегия, а благословение, което се дава на нас, недостойните, като благодат, дар, лекарство и живот. Нека помислим колко пъти досега сме се причастявали недостойно и нека приемем, че Сам Господ — а не правителството — чрез събитията ни налага епитимия за нашите грехове и недостойнство.

Отсъстваме от храмовете и се лишаваме от св. Литургия, но от друга страна всичко това става с благословението на Църквата, грижеща се за нашето спасение и освещение. „Защото тя бди за нашите дущи…”. Бог просветлява св. Синод повече от нас. Затова и ние не съдим неговите решения, а смирено изразяваме болката си и проявяваме послушание към неговите указания. Но да не би подобно мислене закономерно да ни доведе до това, за което досега не помисляхме, и то да не е нашето лично покаяние, а покаянието на другите? По-голям враг от вируса и от министерските решения е преди всичко собственото ни аз.

Периодът, през който минаваме, може да се превърне в „най-душеполезния Велик пост” на живота ни. Ползата, която обикновено идва от благословението на църковния богослужебен ред, последованията, църковните събрания и особено св. Литургия, тази година ще дойде по други пътища и чрез други средства, с които съкровищницата на Църквата разполага.

Видимата заплаха от болестта, в съчетание с липсата на изпитана ваксина и ефективно лекарство, все по-ясно откроява смъртта и ни изправя пред нейната реалност. Размислите за вечността, които  поражда у нас страхът, несигурността, въпросите и тревогата, съчетани с вярата, вътрешната молитва, надеждата в Божия промисъл, предаването на Неговата воля, могат да ни принесат голяма духовна полза, каквато в друг случай не бихме могли да придобием. Никога няма да разберем Господните страдания, ако преди това не влезем в диалог със собствената си смърт.

Отговорността ни към здравето на другите, грижата ни за тях на каквато и да е цена, проявата на любов без външен контакт, изтъкването на ценността на живота им като по-голяма от тази на собствения ни живот, съвсем не са добродетели за пренебрегване и ние рядко имаме повод и възможност да ги придобием.

Необходимостта от преодоляване на масовата паника, на чувството за безизходица, на притеснението ни води към по-дълбоко и автентично обръщане към Бога, към света Богородица и светиите.

Новите условия на живот налагат внезапна промяна на нашата програма. Задължени сме да се приспособим към една действителност, за която изобщо не сме готови и която никак не е лека, нито пък желана. Всяко желание, което досега не можехме да пресечем, сега вече отсичаме лесно, без усилие. Една уникална възможност да утихнем, да видим своята истина, да се изповядаме тайно, да се помолим неразсеяно.

Лозунгът, издигнат от кампанията на правителството за наша защита, е „Оставаме вкъщи”. Със сигурност е малко трудно да бъдем всички заедно затворени в домовете си, без да предадем един на друг вируса на напрежението, на душевния смут, на разногласието и без да проектираме върху другите своите страхове, несигурност, своенравие, инат и различни привички. Както обаче ни увещава архиепископът, добре е да превърнем домовете си в църкви. Заедно да се молим, заедно да четем, заедно да се подвизаваме, заедно да се осветим. Наистина, защо не го направим?

Изглежда, че настоящият Велик пост ще бъде време на големи и болезнени лишения. Ще бъде истински пост. През изминалата седмица Църквата всекидневно ни напомняше притчата за блудния син, който „дошъл в себе си” тогава, когато изпаднал в нужда (Лук. 15:17). Ако лишението не е последица от греха, а Божия допущение „заради нашите грехове”, това би могло да ни помогне да дойдем в себе си, да разберем нашата истина, ценността на Божиите благословения и дарове, да се покаем и да видим по-ясно нашата цел.

Нека всички приемем изпитанието като благословение, изкушението като възможност за обръщане към Христос, лишението като повод за покаяние, затруднението като аскеза във време за пост, страха от края като очакване на Бога, предизвикателствата пред нашите разбирания като кръст, който трябва да понесем.

И тогава Христос ще възкръсне в нас, преди да възкръсне, когато празнуваме Пасха, тогава ще ни даде „личбата на Иона”, по-голяма от чудото, което очакваме, и ще ни даде и по-голямо благословение от това, което си представяме.

„Още малко, твърде малко, и Идещият ще дойде и няма да се забави”(Евр. 10:37). Господ идва, Той не се бави. Очакваме Го, ожидаме Го Жив и Възкръснал!

Източник: Православен портал "Богоносци"

Автор: Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай
Превод: Константин Константинов (със съкращения)