Малин Кръстев се завръща на сцената на Пловдивския театър. 12 години след "Бурунданга" на проф. Атанас Атанасов, големият ни актьор ще изиграе ролята на диктатор в спектакъла "2084. Rex" по пиесата на Кирил Фокин. Спектакълът е на водещия северномакедонски режисьор Деян Пройковски, сценографията е дело на Валентин Светозарев, костюмите - на Елена Иванова. Композитор е Горан Трайкоски, сценично движение - Васил Зафирчев. Мултимедията е на Сергей Светозарев.

Заедно с Малин Кръстев на сцената ще излязат Борис Кръстев, Алексей Кожухаров, Елена Кабасакалова, Катрин Гачева, Паола Маравиля, Радина Думанян, Мариана Йотова, Троян Гогов, Ивана Крумова, Василена Кючукова, Никола́ Боев, Златко Шарков, Мария Колева, Венцислав Петров, Николай Колев, Златко Шарков, Филип Василевски.

Взривна комбинация от хумор, драма и сарказъм е спектакълът "2084. REX. Последният цар на света" от Кирил Фокин. Ироничната антиутопия ни праща в близкото бъдеще на 2084 година – свят, в който човечеството е постигнало всеобщо щастие.

Начало на този нов ред поставя Ливейн Каплан, 130-годишен, прекрасно съхранен и пазен Рекс Регис (Цар на царете). Благодарение на него човечеството живее в свят без държави, без медии, без глад.

Но дали всички са готови да платят цената на утопичното общество? И как всемогъщият Цар на света ще се справи с опърничавия андроид Сам, който прави всичко възможно, за да не му позволи да умре?

"2084. REX" е дързък и провокативен спектакъл за бъдещето, който ще остави следа в настоящето.

За предстоящата премиера и театъра днес и утре, разговаряме с Малин Кръстев:

- Г-н Кръстев, след броени дни ви предстои премиера в Пловдивския театър. Обличате одеждите на царя на царете, на диктатора Каплан. Какво в героя ви накара да приемете поканата?

- Винаги съм си мислел, че театърът не е като документалното кино. И трябва да задава верните въпроси през парадокса и чувството за хумор. Грабна ме интересната гледна точка на Кирил Фокин въобще към понятието диктатор, понятието утопия и предизвикателството да изиграя 130-годишен генерален секретар на целия свят – Рекс Регис, цар на царете, на когото който единствената му цел е да умре.

Това ми се видя много любопитно, много смешно. В момента виждам, че доста от трупите се опитват да правят политически театър. Вижда политическата тема - ние направихме „Обществен враг” на Ибсен в „Зад канала”, „Хага” под режисурата на Галин Стоев в Народния. Така че има една вълна такава в света, която си мисля, че в момента е много актуална, защото отвсякъде мирише на барут. Всякакви лидери започнаха вече да не се съобразяват с човешките понятия и светът е в някаква репетиция за Трета световна война, което е ужасно.

- Вашият герой, освен че е 130-годишен, прави 17 опита за самоубийство. Хората казват „страх ме е от смъртта”, а за Каплан е точно обратното…

- Темата за смъртта тук е много интересна. И тук има един много хубав ключ, който намерихме вътре, че те го правят безсмъртен на финала, което е най-голямото убийство. Най-голямото убийство! Светът, който си създал и койтозапочва да се разрушава тотално, а ти да живееш в него вечно. Ето това е най-голямата смърт. Тук е единствената надежда за него е да изчезне в сънищата.

- Но и сънищата му са много страшни, защото се превръщат в равносметки на миналото.

-  В сънищата ни, както Юнг и Фройд казват, се появяват архетипи, появяват се неща, скрити дълбоко в нас. Мисля, че има код в цялото това нещо - темата за смъртта и темата за сънуването.

- И стряскащата  реплика на робота на финала: „Злото заспа, но винаги мога да го събудя”.

-  Да, злото винаги спи някъде. Човечеството иска да намери съвършения свят, да е съвършеният човек. Ужким всичко се прави за благото на човека, а всъщност това е една огромна лъжа.  В пиесата много любопитни са и персонажите на премиера на света и на министъра на информацията, за които манипулацията на обществото и въобще алюзията на живеене свързана с много лъжи.  Затова мисля, че тази пиеса ще е атрактивна и с чувството си за хумор, и с въпросите, които задава.

- В пиесата има препратки към много класически произведения.

- Така е, но те не са в оригиналния текст. В един момент ние трябваше малко да променим конструкцията, защото пиесата категорично бе писана като политическа сатира за Путин без вътре да се споменава името му. С разрешението на автора направихме така, че текстът да ескалира в една много по-добра посока – хората да припознаят живеенето в целия свят днес.  Актуалността на това, което се случва – в ивицата Газа, в Сирия, в Украйна. Светът е настръхнал. И тук наистина успяхме да намерим този баланс във всичко това. Присъствието на текстовете на класиците прекарахме през един образ – този на Акира, дъщеря на Каплан.  Ролята се изпълнява прекрасно от Катрин Гачева. Теми препратки, които хората с по-богата обща култура ще познаят. Ще видят как един такъв диктатор го държат в едно пространство, от което самият той не може да излезе. Цялото му семейство е арестувано и това и в нашето съвремие е така. Ние така вкарваме зрителя не само в тези 100 години напред, но и в живеенето на диктатора отвътре. Показваме как всичките му най- близки хора стават жертва на неговата политика и се превръщат в мишени на най-големите му врагове. Техният живот не е нормален. Те са с постоянна охрана. Нима в съвремието ни не се случва същото?

- А как от млад ентусиазиран човек той се превръща в диктатор?

- Ние все пак се опитваме да дадем някаква надежда и това го има в монолога на андроида, който дописахме. Той пита - за какво са ви понятия като „зло” и „благородно”, когато имате любов, бе хора? Вие можете да творите с любов, може да създавате с любов, може да изпитвате любов. За какво са ви тия глупости? Един андроид да стигне това прозрение! И наистина накрая Каплан се връща към онази чиста любов,  която му се е случила на млади години. Той бяга от семейството си, от целия им фалшив свят, от синята кръв. Отива в Африка.  И макар че изтриват миналото му, Каплан не забравя тази любов и накрая тя идва да си го вземе. Това е нещото, което ще остане след всякакво човечество. След всичко това, което сме изградили, всеки от нас, тръгвайки си от този свят, си тръгва с някаква тайна любов.

- Това ли е магията на театъра – накрая остава любовта?

-  Не само на театъра, това е магията на живеенето, на самия живот като такъв. И тука това остава на финала. Дори и роботът казва да злото заспа, но аз мога да го събудя отново - от любов.  Героите в тази пиеса не остават пусти като при Чехов. Остава все пак някаква любов., някаква надежда.

- Заглавието ни отпраща във 2084 г.

-  Да, отправка е към романа на Оруел „1984”. Търси се някаква измислена утопия, на ужким създадена, но ние вече я виждаме в нейното разграждане. И тук е любопитният  ход на автора и на нашия прочит в постановката, че ние виждаме това разграждане не през очите на обикновения човек , както е в „1984”, а от името на диктатора, който е арестуван. И с този ход, този антигерой, пълен идиот, чудовище, който дори жертва дъщеря си обявява за мъртва и я погребва, все пак запазва нещо човешко и накрая ти става симпатичен. Това е неочакван драматургичен ход като отправна точка към публиката.

- В тази антиутопия има една любопитна реплика, че в името на безграничното щастие всички „грешни мисли” на хората са изтрити. Изтрити ли са „грешните мисли” днес, в нашето време?

-  Всички „грешни мисли” бяха изтрити през социалните мрежи, през телевизията, през медиите, през всичко това, с което човек може да бъде манипулиран. Без да се осъзнава, че триейки „грешните мисли” на човека, му създаваш нови критерии за живеене. И те са още по-грешни, още по-крайни, още по-зловещи, още по-агресивни.  Цялото поколение в момента живее в някаква зверска агресия в света.

Всичко вече е през агресия, през либерални някакви глупости, които ни карат да живеем и да осмисляме света по нов начин. Изкуствен интелект, който започва да те замества. Виждаш, че за управниците на света, ние сме просто една биомаса, номер в НАП и номер на GSM, който може да бъде контролиран, манипулиран. За управляващите „грешни мисли” са мислите за свободата.  Затова в момента и културата ни е на това ниво.  За тях ние сме излишен лукс в тази държава.

Вече сме в Шенген. Как си тръгнал за Шенген при положение, че ти манипулираш и мачкаш продължение на 30 кусур години  поколения наред българи? Смачкани са култура и образование. Премахнати са „грешните мисли” и вече е лесно да гласува, за когото искаш.

Това е истинската опозиция на едно правителство -  един мислещ народ и едно гражданско общество, което си спазва законите и ги изисква от управляващите, а не местната опозиция в парламента.

Така че верните мисли, които може да даде театърът на зрителя за нашите управляващи, са „грешни мисли”, доста опасни. Затова унижението към културата е уникално. От два месеца има ли изплатени хонорари на стотици актьори. Никой не го казва това държава.

- Как оцеляват вашите колеги на свободна практика при тази ситуация?

- Аз имам щастието да съм част от трупата на Малък градски театър „Зад канала”, но общувам с колегите си.  Ужасна е ситуацията. Тези хора са изработили парите си, но за Коледа и Нова година ги оставиха без хонорарите им. Само вземете свободни артисти като Асен Блатечки, Калин Врачански, Иван Бърнев, хора, които не са на щат никъде и разчитат на труда си. Това, което са изработили, да го получат.

- И в цялата тази картина има ли някакъв полезен ход?

- Полезен ход? Може би Зуека ще се окаже прав. Ние това си говорим, ако наистина една държава с бюджета, който мислят да гласуват  с откраднатите пари от културата, прехвърлени за зърнопроизводители, нещата са страшни.

Абе, хора, Чърчил го е казал, когато започва Втората световна война и е посъветван вземе пари от културата за въоръжаване: „Ако вземем пари от културата, защо въобще да воюваме”.  У нас днес не е така. За управляващите ние сме излишен лукс. Някакви там интелектуалци! Хвърли им някакви 2-3 милиона за кино, за театър. Това обаче, че ние връщаме пари в държавата, че салоните са пълни, не се отбелязва. Къде отидат тези пари?

И това е! Те затова нашите съседи  ще ни откраднат и езика и всичко. Непрекъснато пътувам, играем в чужбина. Аз виждам какво е отношението към културата, какви международни фестивали се правят, на какво ниво. Въобще –какво  е отношението към езика, към културата, и то не само сценичните изкуства, но и галерии, музеи, културно-историческо наследство.  Тук гледат да запалят нещо, да го направят на общински паркинг.

Така че полезен ход няма, докато едни управляващи да седнат и не решат какво да правят с културата. Ако не им трябва,  няма проблем. Събираме си багажа и си тръгваме, вече няма нужда от виза. Просто паля колата, взимам си покъщината и отивам да мия чинии в Аликанте. И не ме е срам! Няма нужда обаче от унижението ние да блъскаме по 12 часа без почивен ден, някой път и без лятна ваканция, защото снимаш филм или предаване и трябва да преживяваш.

Хайде, остави единицата актьор като понятие. А как се поддържа този сграден фонд, колко са консумативите, необходими за един театър? Никой не дава пари да се реновират сградите отвътре отвън, да се купи нова техника. Народният театър трябваше да изчакат Боб Уилсън да дойде да поставя, за да поръчат осветление.

- Как намирате кураж да продължавате?

- Нашата професия е мисия. Оттук натам нищо не мога да направя. 30 години го работя това нещо и се опитвам вече с натрупания опит, да помогна на тези след нас да имат верен критериѝ какво трябва да им се случи. Времената са много агресивни, затова и спрях да преподавам. Дойде интернет поколение, което не е четящо, не мисли, то си е самодостатъчно, не търпи критика.Нямат авторитети.

Ние все пак сме поколението, израсли с Леон Даниел, Крикор Азарян. До ден днешен ти знаеш, че имаш една поставена висока топка, която трябва да гониш. Едни авторитети, които са те формирали като мислене, като начин на живеене. Сега – не, ти му се полагаш, казва ти, че плаща такса и ти си длъжен.

- И все пак ги има и талантливите и задълбочени млади хора, нали?

- Има ги, да. И са много, но плявата е много и е по-страшна, чалга културата победи.
Ние се борим за тези, които са останали в театъра, за тези, които са в момента в Академията. Които са жертвали четири години от живота си и парите на родителите, за да станат актьори и да продължат това нещо. Те са ценни за тях все още съм тук.

- Имало ли е момент в тези години след 1989 година, в който вярвахте, че ще се случи нещо добро и то ще е в полза на духа?

- В началото, да.  Всички бяхме по площадите. Всички знаехме, че си тръгва един режим. И се надявахме, че идват по-добри времена, но ченгетата в тая държава не позволиха това да се случи. Всички други държави имаше някаква лустрация на някакво ниво тука не и ние бяхме заблудени млади хора. Ходехме към площадите, правихме стачка в  Академията. Има две гласни в българския език, които обезсмислят всичко -  „е, и”. Край,  мачът свърши. И ти виждаш, че това е съзнателна политика на ченгетата от първия момент, в който се появи някаква демократична официална общност, да смажат култура, образование и да унищожат понятието средна класа.

- Колко време трябва да мине, за да се променят нещата? Със сигурност няма да е и до 2084-а.

- Не само! Ние нямаме и пустиня наоколо, нямаме и Моисей. Няма кой 40 години да ни мъкне в пустинята,  за да умре последният със соц мислене. От турско време сме започнали да унищожаваме всичко онова, което е качествено, за да се стигне поетът  да каже: „не народ, а мърша”. И то веднага след Освобождението. Не е мръднало това.