Българска лекарка от Спешна помощ публикува шокиращ разказ за една катастрофа. Историята е за пострадалите, но и за тези, които пристигат първи на мястото на произшествието, за да спасят наранения живот.

Ето целия разказ на д-р Христина Атанасова:

"Знаете ли какво е да се озовете на катастрофа с двама пострадали? И те да са на метри един от друг... Аз знам.

Дано никой от вас не научава. Мотористи... Жена спряла колата си перпендикулярно на платното, за да ограничи бясно преминаващите автомобили. 12-13 годишно дете, треперейки казва " Лельо, аз подадох сигнала, дано съм го направил правилно" .

Другите снимат с телефоните... Е как, има страдания, а това е най- интересното в случая. /Стеле, помниш ли какво ми каза- за съжаление, трагедиите се четат повече/ Тичам с чантата в ръце между колите, за да видя състоянието на пострадалите.

На жената каската е литнала, седи и недоумява ситуацията. Мъжът- легнал на асфалта в локва масло и бензин, блед, с каската още. Връщам се при жената. Нещата сериозни. Много. Ниско кръвно, шок, ниска сатурация..

Обратно при мъжа. Искам да премеря кръвното . Апарата е омазан с масло. Нямаме друг. Относително стабилни стойности . Трябва да сложа абокат, но чак сега виждам, че по ръцете няма кож

а. Как да му сложа есмарх и къде да залепя абоката? Сега разбирам какво съм му причинила с маншета за кръвното. Не гъкна. С мръсните ръкавици хванах ръката му- Заболя ли те много, извинявай. - Добре съм, проронват пресъхналите му устни. Очите му гледат с надежда - ще се оправим, нали.

Никой не изрича нищо на глас. - Ще вземем първо жена ти, обадила съм се за друга линейка, колегите пътуват насам. Виждали ли сте очи, от които изчезва надеждата. Преглътна заседната буца в гърлото си и прошепна - Спасете я, миличката. Помогнете й. И очите му сухи...като гърлото... С бензинените си ръце го помилвах по каската.

Моите очи не са сухи обаче. Знаете ли как се взема такова решение- кой да тръгне и кой да остане проснат на улицата. Знаете ли как се казва на някой- Оставаш. И как се молиш да не си сгрешил. Дано не разбирате. Никога... Отзад в линейката, на сирени, се молиш. Молиш се всичко да е наред. Защото, за да прецениш спешността използваш скАла. Ама вечер, като останеш сам със себе си, съвестта ти не се интересува от скали. Тя иска да е чиста. И трябва да е. Нечовешко е...

Линейката спира, отварям вратите, шофьора грабва носилката и пациентката е поета от дежурния екип в шокова зала. Благодаря ти, Боже, там ще направят и невъзможното да я спасят. И в реанимация са богове. Грабвам телефона и звъня- ако няма свободен колега и човека е още на мястото на инцидента, да се върнем да го вземем. - Пратен е екип, пътуват към залата.

Оххх. Чувам сирени. Някак ми е по- спокойно, но изчаквам, да се убедя, че е другия пострадал. Той е. Хващам му рамото и го питам как е. - Благодаря, че се погрижихте за нас - прошепва и опитва да се усмихне. А очите... молещи и благодарящи едновременно. Връщам се в базата.- Що миришете на бензин, питат. Бях забравила. - Ами щото до глезените газихме в него- отговарям. Нареждам се на мивката и почвам да пера есмарха и апарата за кръвно, че не знам кога и закъде ще тръгнем пак, а са ни единствени. Метвам ги на вентилатора да съхнат и почвам да мия себе си- търкам си ръцете и лицето от маслото и бензина, сякаш искам да измия спомена от видяното. Не мога. Ще проверя как са.

- Хрис, жената не успя, преценката ти е била правилна, тя е била по- спешната. Ми то всъщност вече няма значение. Сърцето ми прескача няколко удара и се разплаквам... Виждам очите им и умрялата надежда. Ставам и почвам да търкам мръсните чехли. Не искам да ми напомнят за случая. Телефонът звъни... Е няма да мога да ги изпера, ще трябва да си купя други, трети чифт за тоя месец. Поглеждам часовника - минали са два часа от началото на дежурството.

Пиша всичко това не за да опиша конкретен случай, категорично не, а за да видите ежедневието ни и другата страна на професията ни- екипната, човешката, емоционалната... И дано съм поне малко успяла. Не ни съдете остро, когато закъсняваме- не знаете откъде идваме и дали са ни дали предимство. И ние искаме да се отзовем на мига, но нещата не зависят само от нас. Не ми се сърдете, че понякога не съм ведра и усмихната, че не ми се говори... не знаете какво съм правила допреди малко...Трудно се преглъща мъката на хората и никога не се свиква с нея. Никога...

Вдигам слушалката- Хриси, пиши. ПТП...с пострадали ..."