Проф. д-р Иван Дечев е завършил медицина във ВМИ - Пловдив. Има придобити специалности по урология и онкология и диплома по обществено здраве и здравен мениджмънт. Хабилитира се за доцент през 2008 г. и за професор през 2013 г. От 1980 г. работи като уролог и от 2010 г. е началник на Клиниката по урология в УМБАЛ "Св. Георги". От 2015 г. е ръководител на Катедра по урология и обща медицина при Медицински факултет и директор на Департамент по езиково и специализирано обучение (ДЕСО) при Медицински университет - Пловдив. Активно работи в сферата на онкоурологията и клиничната андрология, като основните му научни разработки са в тази област. Той е републикански консултант по урология и председател на Първи онкологичен комитет за лечение на солидни тумори към УМБАЛ „Св. Георги”. Има над 300 научни съобщения и публикации. Участвал е в написването на 2 учебника и 6 учебни ръководства. Внедрил е в клиничната практика няколко нови диагностични и лечебни метода. Специализирал е в Германия и Австрия.

На тазгодишната церемония за връчване на наградите "Лекар на годината", организирана от Българския Лекарски съюз, проф. д-р Иван Дечев бе отличен на национално ниво в категорията „Дългогодишна дейност в областта на медицината и активен принос в развитието на специалността” с почетен знак и грамота и на регионално ниво с „Отличен лекар от Регионалната колегия на Български лекарски съюз” като лекар на 2019 г. Веднага след церемонията десетки бивши и настоящи студенти и докторанти го поздравиха в социалните мрежи, а един от тях написа: „Професоре, гордея се, че съм бил ваш студент. Урологията е изкуство и вие сте гуруто в нея”.

Днес пък проф. Дечев отпътува за Казахстан, където заедно с още шестима лекари уролози от Клиниката по урология в УМБАЛ "Св. Георги" ще вземат участие в Централно-азиатски конгрес по урология.  

- Проф. Дечев, получихте две отличия от вашите колеги - за „Дългогодишна дейност в областта на медицината и активен принос в развитието на специалността” и „Отличен лекар от Регионалната колегия на Български лекарски съюз”. Как приемате тези призове?

- Чувствам се много горд и същевременно щастлив от тези два приза. Това е една изключително висока оценка за моята дълга професионална и преподавателска кариера. Наградата е голяма, високо я оценявам и я приемам с благодарност.

- Вие сте тясно свързан и с УМБАЛ „Свети Георги”, и с Медицински университет – Пловдив. Дълги години сте посветил на урологията, на пациентите и на студентите. Каква е равносметката ви, кой е най-трудният за вас момент?

- Никога не съм разделял университетската болница и Медицинския университет, защото до 2000 г. те бяха едно. Спокойно мога да кажа, че целият ми професионален път е преминал тук. Аз съм човек, който изключително много си харесва и пряката лекарска работа. Винаги съм я работил с голямо желание, с голям ентусиазъм. Харесвам трудните случаи и динамиката. По отношение на клиничната работа, спокойствието просто не ми допада. Също така харесвам и академичната си дейност. Последователно съм извървял всички академични длъжности в медицинския труд - от асистент до професор. Няма защо да казвам, че всичко това е резултат на много труд от моя страна. Харесвам си ежедневието – и на лекар, и на преподавател. Трудни моменти винаги е имало, но обикновено те се забравят, когато изходът от заболяването е благоприятен. Тогава, когато видиш радост в очите на пациентите. Когато те се просълзяват, искат да ти целуват ръцете. Това е неописуема награда. Другата награда по отношение на академичната част е да чувствам ведрото отношение на студентите, на специализантите, които да ме наричат мой учител – изключително е приятно.

- Внедрил сте в клиничната практика някои нови диагностики и лечебни методи, което е допринесло за развитието на специалността и съответно е повод да бъдете отличен. Разкажете за тях.

- В последните години придобих особен нюх към клиничната андрология и мъжкия инфертилитет. Смятам, че в момента работим доста сериозно по проблемите и хирургичното лечение на мъжкия инфертилитет. Смело мога да кажа, че съм национална величина в хирургията на рака на половия член и поради това има приток на болни от цялата страна. Клиниката, на която имам привилегията да бъда началник, може спокойно да бъде етикетирана като център за хирургично лечение на рака на половия член. Не мога да изброя колко са специализантите, вече специалисти по урология, които са преминали през клиниката. Те са не само от България, имало е чуждестранни специализанти от Гърция, от Арабските страни, които в момента са много добри специалисти в областта на урологията. С голяма част поддържам връзка, изключително много се радвам на техните професионални успехи. С гордост мога да кажа, че 7 докторанти са защитили дисертация и са получили образователна и научна степен под мое научно ръководство. Това е една много сериозна съвместна работа. Затова казвам, че ежедневието ми е много интензивно. Има разнообразие поради ангажиментите ми с различен вид дейност и това ми харесва. Скуката би ме опустошила.

- Има ли случаи, които са ви докоснали лично и няма да забравите?

 - Да, има много драматични случаи. Например един футболист от Карлово. По време на мач го ритат в дясната лумбална област. Става му лошо. Напуска мача, прибира се вкъщи, след което състоянието драматично се влошава. Правят скенер и се вижда, че има огромен животозастрашаващ кръвоизлив. По най-бързия начин го докарват в клиниката. Тогава аз бях водещ екипа. Бързо се събра целият екип и разкъсаният бъбрек беше отстранен. Състоянието се стабилизира и мъжът си отиде щастлив и здрав от клиниката. Незабравима ситуация. Дано да има щастлив семеен живот и да продължава да се радва така пълноценно на живота.

- С какво се промени лекарската професия през годините?

- За мен се промени с това, че изкачвайки се по йерархията и професионалната стълбица, нараснаха изключително много отговорностите. В пряката си лечебна работа отговарям за персонал от 50 човека. Но винаги казвам, че имам специфичен подход към всеки член на колектива, и смятам, че съм един от обичаните началници.

- Наложи ли ви се в годините да се лишите от нещо в личен план за сметка на професията?

- Когато говорим колко много сме постигнали, че работата ни е изчерпала цялото време, има известна куртоазия в това, че сме пропуснали много от личния си живот. Не смятам, че съм пропуснал нещо. Имал съм пълнокръвен личен живот и съм успявал да намеря приемлив за мен баланс между него и практическата работа.

- Според вас на какво ниво е урологията в България?

- Категорично убедено мога да кажа, че урологията у нас е на много високо ниво. Ние трябва да имаме самочувствие на специалисти в сравнение в другите европейски страни. Няма метод, който да не се прилага в България. Имаме и минимално инвазивните методи за лечение на бъбречно-каменната болест, извършват се лапароскопски, робот-асистирани операции, в ежедневната практика широко приложение намират и лазерите. Българският народ получава доста професионална помощ. Аз участвам и в Експертен съвет към Министерство на здравеопазването и често се налага да давам експертно мнение на хора, които са лекувани в чужбина. Убеден съм, че те могат по същия начин успешно да бъдат лекувани и в България.

- А какво е състоянието на общата медицина?

- От няколко години странично и много приятно за мен занимание е досегът ми с общата медицина. Не съм допускал в теоретичен план колко интересна и многолика може да бъде тя. Общата медицина представлява един уникален синтез от всички медицински познания, получени през годината. В Катедрата по урология и обща медицина се провеждат различни курсове, включително и Основен курс по обща медицина. За съжаление, информацията и личните ми впечатления са, че броят на желаещите да специализират обща медицина намалява.

- На какво се дължи това?

- Не знам. Не съм се задълбочил в причините, но тъжна е тази констатация, че общата медицина за голяма част от лекарите става непривлекателна дейност. Бидейки ръководител на Катедрата по урология и обща медицина, смятам, че реформирах обучението с разнообразяване на лекционните програми и практическите упражнения и студентите проявяват подчертан интерес към общата медицина. Присъствието на лекции е много задоволително. Присъствието на упражнения също е изключително добро. Колкото имам сили и средства, с не по-малък ентусиазъм ще работя и за издигане авторитета на общата медицина като медицинска специалност. Харесва ми и продължавам да се образовам и самия себе си в тази насока.      

- Има ли нещо, което ви пречи в работата?

- Не, няма какво да ми пречи. В годините винаги съм бил консенсусна личност. Умея да работя в екип и да решавам проблемите, които зависят от мен. От ръководството на болницата също винаги съм имал изключителна съпричастност при разрешаване на проблеми и при задоволяване нуждите на клиниката. Така че съвсем честно мога да кажа, че административни проблеми в работата нямам. По стечение на обстоятелствата доста рано започнах да се катеря йерархично нагоре. Този богат административен опит ме кара да бъда спокоен, да взимам обмислени и добри управленски решения и да създавам добри контакти на различни нива.

- Какво искате да запомнят от вас студентите и специализантите?

- Като лекар винаги съм бил изключително внимателен към пациентите. Смятам, че човек с болка, когато се е обърнал към теб, заслужава да получи вежливо и топло отношение. Всички, които учат медицина, трябва да бъдат изключително отзивчиви към проблемите на всеки пациент. Безспорно, винаги в теорията си поставям програма максимум. За мен сериозната теоретична подготовка е изключително важна. Не харесвам аматьорски подход, не харесвам емпиричен подход. Харесвам подход, който да бъде съчетание между богат клиничен опит, съобразен с най-добрите научни доказателства. За да може човек да взима решение за извършване на дадена лечебна или диагностична процедура, тя трябва да почива на най-добрите медицински доказателства, даже и за конкретния пациент. Пък и опитът ми показва, че лекари, които практикуват медицина, базирана на доказателства, са защитени от закона. Голяма част от неудачите в нашата работа могат да бъдат редуцирани по този начин. Може би от всичко, което казах, излиза, че в нашата работа има основно аплодисменти. Не. Има и много моменти на тъга и разочарование, когато се окажем безпомощни. В крайна сметка ние не можем да даряваме живот, но можем да възвръщаме хората към живота.