На пътя към Смолян – един от най-красивите и в същото време най-коварните пътища в страната – една жена с отворени очи видя нещо, което мнозина предпочитат да не забелязват. Видя дете. Усмихнато, свободно, весело – и абсолютно незащитено. Свободно движещо се из колата, сякаш е в детска площадка, а не в капсулата на потенциална трагедия, научи glasnews.bg.

Колко често се оправдаваме с „близо е“, „мързи ме“, „ще се разреве“, „само този път“?

Да, възможно е всичко да мине добре. Докато не мине. Докато един завой не скърши живота на някого. Докато едно дете не бъде изстреляно напред от невидима сила, която не се интересува дали сте щастливо семейство, дали пътувате за почивка или до магазина.

Пътят не прощава. Физиката – още по-малко. Законите на движението не се отменят, когато децата ни се усмихват от задната седалка.

И нека го кажем така, че да боли – ако не поставяте детето си в столче и с колан, вие не сте „разсеян родител“. Вие сте потенциален убиец по невнимание.

Този пост на Мариела Базеникова не е обвинение. Той е вик. За разум. За събуждане. За отговорност.

Защото едно дете с вятър в косите трябва да стигне живо и здраво до края на пътя. Не до статистиката.

Ето целия разказ на жената, публикуван във Facebook:

До колегата/ колежката и към всички шофьори!

Движа се зад кола, в която забелязвам дете — момиченце, енергично, усмихнато, с вятър в косата... Показва се през прозореца отпред, премества се отзад, маха ни весело от задното стъкло, после отново напред, после пак назад. Истинска радост за него, но като шофьор това, което видях, честно казано, ме притесни.

Детето не беше с колан, нито в столче. Свободно се движеше в колата. Знам, че на пръв поглед може да изглежда безобидно — "само наблизо", "ей сега ще стигнем", "той не иска да стои вързан"... Но истината е, че пътят не прощава такива моменти. Една рязка маневра, едно внезапно спиране — и веселата картина може да се превърне в нещо много различно. Газ на прави участъци, спирачка в завоя.

В същото време, в моята кола пътувах с двете си деца — в столчета, вързани. Сърцето ми се сви. Признавам си — случвало се е и при нас, при много кратки разстояния, някое да не е в столчето. Но винаги — поне с колан. Защото едно внезапно спиране, едно поглеждане назад в неподходящ момент, могат да променят всичко.

Не упреквам никого. Напротив — знам колко трудно е понякога с децата. Просто споделям това като повод да се замислим всички. Нека не подценяваме кратките разстояния. Нека не забравяме, че коланът и столчето не са прищявка, а защита. Всичко това за тяхната безопасност. За нашето спокойствие. За живота!

Понякога най-обикновеният навик е този, който спасява живот.

Моля ви, нека сме разумни на пътя, защото застраховани няма!