Никола Алваджиев е роден на 11.09.1900 г. в Пловдив и целият му живот е посветен на родния град. Работи близо две десетилетия в пловдивската община, а от 1944 г. започва неговата литературна, историко-изследователска и публицистична дейност. Първата му книга е “В сенките на древния Пловдив”, излиза през 1937 г., последвана от “Паметта на един град”. Творбата на неговия живот “Пловдивска хроника” има три издания, последното е по случай 100-годишнината от рождението на автора. Също през 2000 г. е издадена и малко известната му “Старинни черкви в Пловдив”, а синът му Станко Стоянов подари на Община Пловдив неизвестния досега ръкопис на Алваджиев “Произход на имената на улиците в Пловдив”.

Предлагаме ви откъс от  „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев, най-добрата книга за Пловдив, в която той е разказал за търговската улица на града под тепетата в онези години...

"Улица "Търговска" започваше от "Джумаята" и свършваше при моста на Марица. Душата, пулсът на търговията бе тук, както и в турско време. От двете страни се редяха стотици дюкяни и по-хубави магазини. Разнородният лик на големия южнобългарски град бе отразен най-ярко в тази чаршия- българи, турци, гудили, лангери, евреи, арменци, италианци, гърци, албанци, германци, австрийци. Сякаш имаше представители от народностите на половината земно кълбо.

Тук всякога гъмжеше от хора, дюкяните и работилниците стояха отворени повече от дванадесет часа, купувачите не свършваха. Продаваха се местни и чужди произведения, занаятчийски предмети, земеделски и индустриални. Търговията бе на дребно, но се сключваха сделки и "на ангро", защото канторите и складовете на много търговци на едро бяха на тази улица.

Макар лятно време да бе много прашно, зиме нямаше кал, защото цялата улица бе покрита с калдъръм. Нямаше квартални градини, нямаше и много дървета по улиците, та горещините се чувстваха по-осезателно. Напечените камъни на калдъръмите, излъчванията от скалите на тепетата, теснотата, липсата на хигиена превръщаха тази чаршия на душен котел, в който се потапяха и търговци, и купувачи."

По-нататък Алваджиев обръща както винаги внимание на хората, които са живели, дишали и населявали тези места. Ето едно от неговите пищни описания:

"Имаше един зевзек в чаршията, бай Тодор Абаджията, който прекарваше повече от времето си из другите дюкяни, та да се правят смехории. "Широк живот, пълни гащи" бе любимото му изречение, кога влезеше в дюкяна на Кочо Кукумявков. Тоя пък, гачели отдавна не го е виждал, ще му направи темане по турски и ще му поднесе столче да седне. А то едно столче! Цялото обковано с пирони за кърпежа му и с ръждясали тенекийки. И не само това, ами цялото покрито с такава втвърдена нечистотия, че кога бай Тодор ставаше да си върви, на дирника му имаше сиво колело. Ще си побъбрят, ще изсърбат каветата, ще си понамигнат, кога стане лаф за "мъжки кувет" на някой техен приятел, па домакинът ще каже, както го е правил винаги при изпращането на госта:" Тодоре, я кажи онази за кукумявката. Пусто, нали сме с еднакви имена, та много ми харесва. На, запуши и разкажи! Тъй сладко се точат приказките ти." И Тодор не чака да го канят втори път: Те били брат и сестра. Бухалът обичал да скита ноюя, а кукумявката била мързелива, не припрена къщовница. Майката много им се карала, хокала ги, па един ден, като й дошло до гушата, ги проклела- кукумявката да не може да си найде дом, а да скитосва по чужди къщи. Бухалът да се лута из тъмни гори, да не види бял ден. Двоицата да се чуват, ама да не се виждат. Затова кукумявката прелита в чужди гнезда да си снася яйцата, та други птички да ги мътят, а бухалът да скита по цели нощи в глухите и тъмни гори и не вижда дене. Кукумявката и досега вика през деня брат си "ку-ку, ку-ку", а той мълчи и чак кога стъмни, й отговаря "чух-чух". Викат се, а не могат да се видят.

Обикновена приказка, но Кочо се захласваше, като я слушаше. Нали бе "роднина" с кукумявката, жално му ставаше за нея!

Така живееха в ония години хората от чаршията!"

На улица "Въжарска" (днес ул. Бенковски) Алваджиев споменава, че е имало фурна за печене на хляб, която добила широка известност не само в града, а и между селяните, които идвали в четвъртък на пазара. Собственикът Яни Пападати -стар майстор, за когото занятът бил всичко. Във фурната не изработвали нищо друго освен хляб- първо, второ, трето качество, но всички хлябове изрядно оформени, вкусни, всякога пресни, свежи. Дългите хлябове наричали "бастуни", а кръглите - "топхане".