Книгата „Три погледа към Съединението от 1885 г.“ от Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович излиза на книжния пазар.  Тримата историци предлагат три погледа към едно от най-важните събития в историята на България - Съединението, но 140 години по-късно.

 „Всяка гледна точка не е последната, а поредната...“, убедени са Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович. Авторите посвещават изданието на 140-годишнината от Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. и на неговите герои. 

С книгата авторите ни потапят в дълбоката история не само с блестящо изучени и подбрани факти, но и с невероятни илюстрации, автентични снимки от онова време, някои от които никога не са били публикувани до момента. Богатият снимков материал несъмнено допълва и онагледява историческите събития.

В свободния свят всяка гледна точка към историята не е последна, а поредна и всяко следващо десетилетие ни дава възможност да обогатяваме детайли от тълкуванието и знанието за миналото време. В следващите страници предлагаме три погледа към случилото се от 1879 до 1886 г. с различни основни акценти. Надяваме се да допринесем към сложния рисунък на онези събития, за да подпомогнем с нещо тълкуването на различните политически, дипломатически и военностратегически комбинации, рисковете, както и персоналната отговорност на главните герои. 

Решенията от Берлин създават „Общонародния въпрос“, който по същество представлява идея за обединение на всички българи в единна държавна структура. 

Има събития и личности в историята на всеки народ, които отдавна са напуснали празничния календар и са се превърнали в част от делника на нацията. За тях всеки е убеден, че знае. За тях „или добро, или нищо“. За тях е прието да пишат само големите – не че друг не може, но някак не бива. Над тия хора и събития вечно виси заплахата да се превърнат в площаден тотем, национално табу, около което тактично обикаля някое калоферско хоро. Съединението е едно от малкото събития в новата история на България, за което в учебниците винаги е имало място дори когато в празничния календар на Народната република то бе приравнявано с една стачка на трамвайните работници от 6 септември 1944 г. Но колкото и да бе тълкувана в контекста на идеологическата конюнктура, нямаше как да се потули или канализира в друго русло инак щастливата мирна революция в Пловдив. 

Така тримата автори ни въвеждат плавно към тезата за Съединението. Техните гледни точки са ясно изразени в книгата, смело предоставени на съвременния читател 140 години след самия акт на Съединението. Ще посмее ли някой да оспори техните възгледи? Вероятно да. А може би не, защото като историци те умеят да боравят със затвърдени и проверени факти, но ги излагат всеки посвоему. Наивната вяра в доброто и справедливо отношение на силите към страдащия народ търпи фиаско.

Най-бързо ще го осъзнаят дипломатите и ще предупредят европейските кабинети, че оттук нататък цялостното развитие на българските държави ще се доминира от обединителния устрем; всички стъпки на политиците в София и в Пловдив, волно или неволно, ще са съобразени с „Общонародния въпрос“. Вече е налице и една голяма разлика. Започнатото през 1876 г. е завършено през 1879 г. с оформянето на автономните княжество и област – достатъчно добър резултат за една кратка и ограничена по обхват революция. С появата на „двете Българии“ населението отсам и оттатък Балкана се превръща в субект на международното право, което веднага експонира на хоризонта новите цели: запазване на българския характер на населението, останало в съседни държави, и евентуалното му освобождение, както и съхраняването на Екзархията. На този фон логично на преден план излиза обединението на двете съседни и най-големи части на българското землище, тъй като самоуправлението, наличната държавна структура, въоръжени сили, идентичната система на вътрешно управление и права на гражданите са достатъчна основа за успешна реализация на целта. 

Милко Палангурски, Веселин Янчев и Петър Стоянович майсторски превеждат читателя през всички стадии на Съединението на „двете Българии“, излагайки фактите и обоснованите събития, довели до този важен за държавността акт. Както всяко нещо в живота, така и в историята има начало и край на определено събитие. Нека надникнем в предисторията на самото Съединение, а именно кое точно го поражда и как в крайна сметка се стига до този важен и преломен исторически момент. 

ПРЕДИСТОРИЯ 

По силата на Берлинския договор част от българите напускат Османската империя, но изведнъж трябва да осъзнаят, че занапред ще трябва да живеят в пет различни държавни, икономически, религиозни, езикови, образователни и културни среди. Румъния, Сърбия, България и Източна Румелия са конституционни държави и минималните граждански права са идентично декларирани. Заплахата е, че освен с духовни националното тяло е разделено и с реални граници – състояние, което никой не е предвиждал дори в най-черните сценарии. Българите в Тулча, Търново, Пловдив, Ниш и Охрид, които до този момент живеят в идентична среда, даваща им възможност за образователна и религиозна близост, разбират, че подобно бъдеще вече е невъзможно поради издигнатите нови държавни ограничения и рязко променената среда. Шокът от решенията в Берлин разтърсва из основи българското общество, а решенията на конгреса действително разкъсват националната тъкан, водейки до трайни последици, особено за националната доктрина. Затова и отделните парчета от българското тяло не могат да имат друго поведение, освен да се търсят в политическото пространство и да запазят мечтата си за възстановяване на разрушеното единство. 

Берлинският договор поражда „Общонароден въпрос“, който по същество представлява идеята за обединяване на всички части на българската нация в единна държавна структура, която да покрива границите от Сан Стефано или поне тези на екзархийското землище. Националните и регионалните лидери, религиозните водачи, революционните дейци и старите чорбаджии изведнъж осъзнават, че свободата води до нов, не по-лесен за решаване проблем. Българите изведнъж се озовават в пет различни държавни, религиозни, езикови, образователни и културни среди, а върху националното тяло се издигат не духовни, а реални граници. Накъде ще върви нацията, каква да е реакцията към мирните решения, какво може практически да се направи, са все тежки въпроси, които очакват решение. Те знаят, че историческата коренна промяна обикновено идва веднъж на поколение.

Националните лидери бързо формулират двете основни задачи по националния въпрос – първата, обединението от двете страни на Балкана – тя вече се очертава като сливане на двете самоуправляващи се територии. Затова започва да се действа за създаване на идентично държавно устройство в Пловдив и София. За другата задача, голямата мъка на всички – Македония, митрополит Мелетий Софийски в писмо до водача на македонската съпротива митрополит Натанаил Охридски начертава плана за действие поне за едно поколение напред.

Само седем години след разпокъсването в Берлин българският народ намира сили да отхвърли половината от клаузите на договора и да обедини двете автономии. България излиза от кризата с почти удвоена територия и население и това я придвижва напред в балканските взаимоотношения. Страната е с нараснало самочувствие, а това ѝ позволява да се заеме със следващите задачи на нацията. Съединението несъмнено е най-големият дипломатически и военен успех на страната след Освобождението. Инициаторите на Съединението има защо да тържествуват – те се оказват напълно прави – свършеният факт, защитен със сила, трудно се променя. 

ЗАЩО СЕ СТИГНА ДО СЪЕДИНЕНИЕТО 

„Ходът на Източната криза в периода 1875–1878 г. показва, че самостоятелно балканските народи нямат силата, опита и възможността сами да пречупят стъпилата на три континента империя.

Не може да не се оцени далновидността на водачите на освободителните движения на Балканите и в частност на българското. Те прилагат и успешно налагат в „най-чист вид“ възможния път за освобождение“, пише проф. Милко Палангурски. 

„Поставянето на България в положение на фактически протекторат, а на нейния княз в ролята на регент, разминаването между конституционните и фактическите права на монарха по отношение на армията и управлението на страната бързо ще породят недоразумения и конфликти, които ще ангажират официалните руски власти и ще имат крайно негативни последици върху съдбата на първия български суверен и на цялото Княжество“, пише Веселин Янчев. 

Той слага на преден план турболентните политически събития по онова време в цялото Княжество, а те са били вече достатъчно наболели, за да доведат до неизбежното съединение. 

„Турбулентните политически събития в Княжеството отместват фокуса от проблема със съединението, но то продължава да е част от намеренията на Александър І. Съединението на Северна и Южна България продължава да бъде и в дневния ред на великите сили. 

През юни 1881 г. е подновен Съюзът на тримата императори – германския, австро-унгарския и руския. В специален протокол, част от подписаното съглашение, съюзниците се съгласяват да приемат и да не оказват съпротива на евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия, но да отклонят българските стремежи към Македония“, пояснява Янчев. 

Петър Стоянович разглежда отблизо ролята на княз Александър I, като „политическо и лично – двустранната безизходица на княз Александър I“. 

„На 6/18 септември 1885 г., точно шестнайсет дни, след като е дал на Гирс дума, че ще се въздържа от всякаква политическа активност, докато не се реши евентуалното помирение, Александър получава във Варна новината за провъзгласеното в Пловдив Съединение на Княжеството с Източна Румелия и телеграфира на баща си, че е решил да го приеме и оглави. Значително по-опитният Александър Хесенски отвръща без ентусиазъм: „Разтревожен съм в най-висока степен, не разбирам как сегашният момент е сметнат за подходящ, Бог да те пази“. 

Главата на княз Александър „виси“ не от момента на Съединението или заради неговото провеждане. Още година по-рано, от втората половина на 1884 г., въпросът за отстраняването на Александър I не звучи като „дали“, а като „кога“. Забавянето на изпълнението донякъде се дължи и на факта, че – макар да са на едно принципно мнение – силите в Петербург и на пратениците им в София се разминават в сроковете и начина,“ пише Петър Стоянович. Авторът е категоричен в безизходицата на княза. 

„За да продължи напред в своята безизходица, към средата на 1885 г. княз Александър Български се нуждае от бляскав ход, с който да се увековечи, да се превърне в символ на нацията и така да отложи неизбежната присъда над себе си. При цялата международна несигурност и реална опасност от реакция срещу нарушаването на берлинските разпоредби Съединението е единственият възможен акт, който по съдържание и време отговаря на условието да осигури нужния „ключ към вечността“, с който Сандро да влезе в историята. Князът вече притежава достатъчно политически нюх, за да осъзнае, че ако не подкрепи съединението на двете Българии, той се самообрича на изолация от собствените си хора, защото би се поставил против една общонародна идея, в чийто символ има шанс да се превърне. 

Съединението от 6 септември 1885 г. щастливо съвпада с възможността българският княз да изиграе изключително успешно картите си. Играта, започнала като хазартно раздаване с неясен край, завършва с победа на Голям шлем. 

АВТОРИТЕ

Проф. Милко Палангурски е роден на 25 ноември 1961 г. в с. Врабево, Троянско. Завършва история във Великотърновския университет (1985), където става асистент (1986). Член на ръководството на Историческия факултет. През годините заема редица административни длъжности в университета:

зам.-декан, зам.-ректор на ВТУ по управление на качеството и акредитацията (2003–2007) и по научната дейност (от 2019), ръководител катедра; председател на общото събрание на Историческия факултет.

Автор е на десетки статии, студии и учебници, на 8 монографии, свързани с избирателната система в България. Дългогодишен преподавател във ВТУ, води лекционни курсове и в други висши учебни заведения у нас и в чужбина. Научноизследователските му интереси обхващат: политическа история на България; дипломатически връзки на България с Русия; стопанска история на България; конституционно устройство на България. 

Проф. Веселин Янчев е български историк, преподавател по нова българска история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Роден е на 30 януари 1963 г. в Малко Търново. През 1981 г. завършва средното си образование в Малко Търново, а през 1986 г. завършва специалност „История“ в Софийския университет. От 1991 г. е доктор по история. В периода 1991–1993 г. е преподавател по история в 133 СОУ „Александър Сергеевич Пушкин“ в София. През 1993–1999 г. работи в Националния център за военна история, където е старши научен сътрудник I степен по проблемите на военната политика до Втората световна война. От 1999 г. е старши асистент в Катедрата по история на България в Историческия факултет на Софийския университет, от 2001 г. е главен асистент, а от 2005 г. е доцент. През 2015 г. става професор по нова българска история. Автор е на десетки статии, монографии и публикации в областта на историята. 

Проф. Петър Стоянович е български историк, журналист и политик. Роден е на 25 юни 1967 г. Има онс „доктор на историческите науки“. Доцент е в Института за исторически изследвания на БАН. Защитава професури в Шуменския университет (2018) и в БАН (2022). Доцент (2016) в Института за исторически изследвания към БАН. Хоноруван преподавател в Софийския университет (2017–2021). Редовен преподавател във Факултета по хуманитарни науки, Катедра по журналистика, на Шуменския университет.  Проф. Стоянович е с богата и пъстра политическа кариера. Парламентарен секретар на Министерството на външните работи (февруари 1998 – март 2000). Ръководи бюрото на Надежда Михайлова като заместник-председател на Европейската народна партия (1999–2003).

Началник на кабинета на министъра на външните работи Надежда Михайлова (март 2000 – юли 2001). Напуска МВнР с ранг „пълномощен министър“. Международен секретар и член на Националния съвет на СДС (2001–2003), секретар на НИС на СДС (2002–2003). Заместник-председател на СДС-София (2002–2003). Като ръководител на предизборния щаб на кандидата за кмет на София напуска СДС и всички заемани от него длъжности в партията в знак на протест срещу отношението на партийното ръководство към кандидата Пламен Орешарски и провала на кампанията. Политически (2003–2007) и международен секретар (2005–2007) на ПП „Движение „Гергьовден“. Председател на ПП „Движение „Гергьовден“ (април 2007 – септември 2010), напуска през април 2011 г.

Министър на културата от 29 май 2013 – 8 август 2014 г.