На 11 ноември 1952 г., в 23.30 ч.  в централния софийски затвор трима българи свещеници от Ордена на Успенците - отците Камен Вичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков- са разстреляни. С тях е убит и Евгени Босилков - български епископ пасионист. Четиримата са осъдени на смърт на 3 октомври в процес, тайно подготвян от всички страни. Те са обвинени, че като слуги на капитализма, са шпионирали и са заговорничели в полза на Ватикана.

Монсеньор Босилков бе провъзгласен за блажен през 1998 г. от папа Йоан-Павел II, но делото по канонизирането на тримата отци успенци не беше започнато заедно с това на епископа, за да не се навреди на петнайсетината българи монаси- затворници или все още изпълняващи свещеническите си обязаности и  зорко следени по заповедите на Москва от органите на държавна сигурност на комунистическия български режим.

В продължение на много години датата на тяхната екзекуция не бе установена, достъп до архивите на българското министерство на вътрешните работи стана възможен едва след падането на комунистическия режим в страните сателити на бившия Съветски съюз.

Телата на четиримата мъченици на вярата не са открити. Били са погребани в общ гроб.

Има многобройни свидетелства, които доказват мъченичеството и светостта на тези божи люде.

На 11 ноември 2000 г. в град Пловдив  бившите ученици от големия колеж издигат с помощта на общината паметник на мъчениците.

Журналистите Мари-Анж и Клод Соважо направиха и излъчиха филма “Разпнатият Балкан”. Той представлява едно детайлно разследване на местата в България, където са били затворени свещениците и където се е състоял процесът. Благодарение на свидетелските показания на оцелелите от преследването, това е един изключително покъртителен документ.

За да разберем по-добре онова, което се е случило през 1952 г., нека проследим историята на появата през 1863 г. на успенците в България, нека проследим житейския път на тримата мъченици успенци, жертвали се в името на вярата  през нощта на 11 ноември 1952 г.

Успенците в България

Орденът на Успенците е основан през 1850 г. от отец Еманюел Д’Алзон- главен викарий на диоцеза в Ним и директор на колежа на Успение Богородично (оттук идва и името на Ордена). Хиляда са днес монасите успенци, пръснати из 27 страни в Европа, Северна Америка, Южна Америка, Африка, Австралия и Океания.

Именно папа Пий IX, същият, който ръкополага архиепископ Соколски, иска от основателя на Ордена о.Еманюел д’Алзон да изпрати свещенослужители в България, за да се заемат с източноправославните българи, желаещи да станат част от католическата църква.

Тези източноправославни, превърнали се в католици, са наречени “униати”- термин, който в днешно време има пренебрежителен оттенък. Преди окуменичното движение от 1950 г., на окуменизма от католическа гледна точка е гледано като връщане към Рим, а не като обединение на идентични църкви, както съборът във Ватикана го бе възприел.

Отец Викторен Галабер, доктор по медицина и канонично право, става основател на мисията на успенците в България, известна по онова време като “Източна мисия”.

Отец Д’Алзон, за да подпомогне отците, основава ордена на “сестрите облатки на Успение Богородично”. Те, от своя страна, основават училища в София, Ямбол, Варна, Сливен. Успенците създават през 1864 г. във Филипополис (днешен Пловдив) едно малко начално училище “Св. Андрей”, което прераства през 1884 г. в средно образователен колеж “Св.Августин”. Този колеж бързо се превръща в едно от най-престижните учебни заведения на Балканите и просъществува до 1948 г., когато е затворен от комунистите.

Успенците се чувстват отговорни за множеството енории, където и двата обреда, византийски и латински, се изпълняват.

Много от успенците са ръкополагани във византийски обред. Те създадават и ръководят три семинарии в Одрин, Кум Капу (европ. бряг на Истанбул), Кадикьой (азиат. бряг на Истанбул).

Нека не забравяме, че по онова време България не е все още извоювала своята независимост и се намира под османско иго.

Успенците създават около 27 седалища в Турция, основават мисии в Румъния, Гърция, Русия, Палестина, Югославия.

България е отправната точка на това силно присъствие на успенците на Изток. През 1897 г. в Кадикьой се създава списанието “Източни отзвуци”, а монсеньор Луи Пети, бъдещият архиепископ в Атина, основава Център по византийски изследвания.

В България, в края на II-та Св. война, 20 успенски свещенослужители от български произход вече упражняват длъжностите си в цялата страна.

Комунистическите власти прогонват през 1948 г. всички монаси чужденци, а между тях и тези от Ордена на Успенците.

Икона с четиримата мъченици

Камен Вичев

Роден на 23.05.1893 г. в с.Срем, България в семейство на източноправославни селяни, в което две от шестте момчета ще станат монаси успенци, малкият Камен Вичев бива покръстен под името Петър, но променя това име на Камен, (както тогава беше обичай в Ордена на успенците), едва когато става послушник в  Гемп- Белгия на 18.09.1910 г.

Преди това е учил в малката семинария в Караагач, близо до Одрин и до Фанараки, на азиатския бряг на о.Мармара.

След послушничеството младият Камен, проявил се като благочестив, усърден и сериозен ученик, бива изпратен в Лувен- Белгия, за да следва философия и теология. Междувременно преподава в пловдивския колеж “Св.Августин” и в малката семинария в Кум Капу.

Ръкоположен е свещеник от източноправославен обред в Константинопол на 22 декември 1921 г. После следва теология в Страсбург и Рим. Защитава доктората си по теология в Страсбург през 1929 г. Великолепен познавач на историята на църквата в България той публикува множество изследвания в списанието “Източни отзвуци”.

От 1930 г. е назначен за учител по философия и префект на обучението в колежа “Св.Августин”- Пловдив и преподава в него до закриването му на 2 август 1948 г.

Всички ученици на о.Камен си спомнят за него с вълнение, уважение, благодарност. Безспорна истина е, че този голям колеж се е превърнал в бисера на българската интелигенция. Той приема и източноправославни младежи, и католици, арменци, евреи, мюсюлмани. Всички живеят в истинска хармония без да се отричат от вярата си. Това е невероятен окуменичен успех.

Когато колежът е затворен, о.Камен става предстоятел на семинарията в Пловдив, където се прегрупират под един покрив 15 монаси, 5 студенти по теология и 14 семинаристи. През 1949 г. всички свещеници чужденци са прогонени от България и о.Камен е провъзгласен за областен викарий на българите успенци. Те са 20 и се грижат за повече от 5 енории с източен и латински обреди.

Трудностите се появяват една след друга. Всички са зорко следени от полицията. Парични затруднения още повече отежняват положението. Един успенец- о. Асен Чонков- е задържан през месец август 1950 г.

В писмо от 24 ноември 1949 г. до главния предстоятел на успенците о. Жерве Кенар,о. Камен Вичев предчувства ужасното бъдеще:“ желязната завеса става все по-непроницаема. Без съмнение се подготвят досиетата за процеса на католическите свещеници, които ще имат същата съдба като протестантските свещеници, когато моментът настъпи.”

Той е арестуван през нощта на 4 юли 1952 г. заедно с о.Павел Джиджов.

Успенец с много силна вяра, ревностен християнин, почитан и ценен възпитател, надарен с красноречие и умение да създава свещеници. Той прави всичко за единството на Църквата, чувства се отговорен за нея, внимателен е с всички, излъчва такова сияние, че той бе за комунистите човекът, който трябва да бъде повален – той беше прицелът на тяхната омраза.

Всичко това бе направено по време на процеса, за да бъде унищожена неговата личност.

Павел Джиджов

Арестуван също през нощта на 4 юли заедно с о.Камен Вичев, Павел Джиджов е най-младият. Само на 33 години.

Роден на 19 юли 1919г. в Пловдив в семейство на католици, той е кръстен на 2 август с името Йосиф преди да вземе новото име Павел. Станал послушник при успенците, той завършва средното си образование в колежа “Св.Августин”. Там се проявява като буден ученик, силен по математика, спортист във футболен клуб.

След послушничеството следва теология във Франция през II-та Св.  война във Философско-богословския Институт в Лормой, близо до Париж. Тогава животът е тежък, а храната недостатъчно. Той поема инициативата да се грижи за няколко овце, за да подобри живота на студентите.

Вследствие на проблеми със здравето той се връща през 1942 г. в България, където завършва теология и е ръкоположен за свещеник в латински обред на 26 януари 1945 г. в Пловдив.

После следва икономика и социални науки, учител е в колежа във Варна, където е следен от полицията заради силното влияние, което е упражнявал над студентите. По-късно, през 1945 г. е назначен за домакин в колежа “Св.Августин”. Когато затварят колежа, българските монаси успенци са лишени от средства.

Успенците във Франция се опитват да помогнат, изпращайки пари чрез посредника на френското дипломатическо представителство.

През юни 1952 г. о. Павел коментира в писмо арестите и присъдите на много свещеници: “Нека се изпълни Божията воля: ние очакваме да дойде нашият ред.” Следващия месец той е задържан.

Всички, които са го познавали, ценяха неговото милосърдие, чувството му за хумор, проникновената му вяра, окуменичния му дух и неговата неустрашимост спрямо комунистите. Той не се поколебава да се среща с властите, да защитава благата на Църквата, да посещава о.Асен Чонков, и да иска от пазачите да облекчат съдбата му.

Йосафат Шишков

От тримата мъченици успенци, Робер-Матию Шишков (който като успенец приема името Йосафат) е най-възрастен.

Роден в Пловдив на 9 февруари 1884 г. в многочислено семейство на ревностни католици, той влиза в малката семинария на успенците в Карагач(Одрин) на 9 години, където завършва начално и средно образование през 1899 г. Едва на 16 години става послушник на 24 април 1900 г. във Фанараки- Турция. Ръкоположен е за свещеник на 11 юли 1909 г. в Мали-Белгия след като завършва  философия  и теология в Лувен.

Връща се в България, където става учител в колежите  “Св.Августин” и “Св.Мишел”- Варна, директор е на малката семинария “Св.Кирил и Методий”- Ямбол. Също така е и свещеник в латинската  ямболска енория, подпомагайки благотворителната дейност на сестрите облатки на Успение Богородично. През 1937 г. се връща във Варна, а декември 1951 г. го арестуват.

Това е човек, преливащ от дейности, голям ерудит, добър музикант, добър проповедник, добър възпитател, с ведър темперамент и с чувство за хумор. Увлечен от техническия напредък, той внася през 1932г. в ямболската семинария радиопредавател и прожекционен апарат “Пате- Бейби”. Във  Варна създава френско български център, който наброява повече от 150 човека.

Често е посрещал монсеньор Ронкали- бъдещия папа Жан XXIII (по онова време апостолически пратеник в България).

В писмо от 1930 г. той пише: ”Стремим се да направим най-доброто, което очакват от нас, за да спасим душите си, без да си даваме вид”: кратка фраза, която чудесно резюмира неговия живот.

Времето на голямото изпитание

Ако до 1948 г. българското  комунистическо правителство, в очакване да заздрави своята власт, проявява известна сдържаност спрямо Католическата църква, всичко се променя през 1949 г. със силната кампания на пресата срещу религията, и по-точно срещу Католическата църква и Ватикана.

След закона за култовете от 16 февруари 1949 г. апостолическата делегация на Светия синод е забранена, а отношенията с Ватикана – прекъснати. Българският министър на външните работи заявява: ”Ватиканът не крие целите си. Той е неумолим враг на Съветския съюз, на народните  републики и на комунизма”. Един партиен вестник “Варненски новости” окачествява папа Пий XII като “ватиканския наемник на Уол Стрийт”, като “мракобесник” и “умиращ чакал”. Най-подли карикатури допълват статиите на комунистическата преса. Всички имущества на Църквата – мебели и жилища са конфискувани, арестите на свещениците и присъдите им в затвора се увеличават.

Припомняме, че измежду арестуваните свещеници от декември 1951 г. вече е о.Йосафат Шишков, когато на 4 юли 1952 г. в 4 часа сутринта, седем или осем агенти на тайната полиция нахлуват в семинарията, претърсват я из основи и арестуват отците Камен Вичев и Павел Джиджов.

Всичко е подготвено, за да започне процесът. Обвинителният акт е публикуван във вестниците от 16 септември. Процесът започва на 29 септември, а присъдите са произнесени на 3 октомври в 9 часа вечерта. От обвиняемите четирима са осъдени на смърт. Едва след падането на Берлинската стена се разбра, че са били разстреляни на 11 ноември в 23.30 часа в централния софийски затвор.

Те са осъдени като “шпиони, заговорници, които са искали да подготвят империалистична война срещу Съветския съюз, България и народните републики”.

Измъчвани, унижавани, поставяни в ужасни условия, лишавани от сън и храна, задължавани да стоят прави в затвора 12-13 часа без прекъсване. Изтощени, изтормозени, държани в пренаселени килии, разпитвани непрекъснато- обвиняемите са  в окаяно състояние. Обезличени до такава степен те биха подписали какво ли не.

Впрочем текстовете, които ги карат насила да подписват в най-точния стил на сталинските процеси, са от един и същи стереотип. Частица по частица, личността на обвиняемите е разрушена. Накрая те се признават за виновни, избухват в ридания, искат прошка. А после с последни сили се съвземат и се отричат от предишните си думи, отричат всичко, в което са обвинени.

Така отците Камен, Павел и Йосафат, по думите на свидетел, предадени от френския посланик в София на господин Робер Шуман- тогава министър на външните работи: “те се отрекли от думите си в хода на процеса”.

Когато обвинителите се намесват, за да отбележат противоречието с лъжливите показания, които те са били принудени да подпишат, те потвърждават, както впрочем успява да каже о. Джиджов, че тогава са били бити, с вързани ръце и нозе, измъчвани.

Жена, присъствала на  публичния процес спектакъл, чула о. Павел да отрича всичко, което го били принудили да подписва. Тогава “го изведоха. След това отново го върнаха в залата, и той започна да признава всичко, което му казваха и признаваше всичко, в което го обвиняваха.”

Когато четирите жертви получават смъртна присъда, слагат им белезници и ги затварят в самостоятелни килии, килиите са с номера 25, 26, 27 и 28.

Свободните хора по света не могат да бъдат излъгани- не след дълго пресата подчертава, че осъдените на смърт са мъченици на вярата. Още от обявяването на процеса в-к “Осерваторе Романо” на 25 септември обръща внимание на антирелигиозността и настървеността на този процес. Радио Ватикана изобличава “срамната клевета” в София.

В продължение на много години на мълчание, в които никой не знае дали осъдените са били екзекутирани, вярващите българи и католиците от много страни винаги са смятали, че епископ Босилков и тримата отци успенци са истински мъченици.

Папа Йоан-Павел II, посрещайки на 1 юни 1992 г. българските епископи, не се поколебава “да спомене духовниците, които, мъченици на вярата, бяха осъдени на смърт и екзекутирани: Евгени Босилков и трима отци успенци- Камен Бичев, Павел Джиджов и Йосафат Шишков

Из статия на Пиер Гале, превод от френски Ася Сократова, mecumporto.org