Двама изключителни българи са родени на днешната дата 25 февруари -  това се борецът Никола Илчев и Цветан Лазаров - инженер и професор, най-продуктивният български авиоконструктор и учен в областта на авиацията работил в България.

Никола Илчев е български борец, боксьор и кечист, както и успешен треньор. Роден е на 25 февруари 1902 година в Стара Загора.

Навършват се 123 години от рождението му.

Умира на 16 октомври 1975 година. 

Започва да тренира бокс и борба в родния си град, в тогавашния клуб „Траяна“. Амбициозният младеж иска да мери сили с най-добрите и заминава за Франция през 1928 година под предлог, че ще учи.

В Париж започва работа като обущар-чирак, но тренира бокс и бързо се утвърждава на ринга и стига до 15-рундов мач за купата на френската столица през 1930 година. От едната страна на въжетата е известният и „непобедим“ Гверно (французин от испански произход), от другата – Никола Жоржев (под това име бил представен). Публиката френетично подкрепяла Гверно, но след всеки рунд вече все по-силно се дочувало и „Хайде, българче“. И двамата понасят стоически атаките и продължават да търсят победата. Победител е Никола. Той печели Купата на Париж по бокс.

Синът на Никола Илчев – Петър, разказва за баща си: „След няколко дни при баща ми отиват Дан Колов и Хари Стоев (Хараламби Стоев) вече постигнали слава в световната борба и кеча. Те поздравяват своя сънародник, а Хари казва на татко: „Боксът не е за тебе, виж си физиономията, стани борец! Ще те научим на свободна борба – кеч.“

Никола Илчев тогава е все още с насинено лице, със схваната челюст и се храни с каша и редки супи. Разбира, че, за да се впусне в голямата борба, му липсва достатъчно опит, но Хари Стоев настоява и поема разноските за обучението на Илчев в хърватската школа „Херкулес“. От там започват успехите на Никола Илчев като борец. Още на другата година той пак вдига Купата на Париж, но вече спечелена на тепиха, разказва синът му. Хари Стоев продължава да подкрепя старозагореца и в следващите години. Никола Илчев печели турнири в различни страни – Франция, Швеция, Турция и др. Най-знаменитите му борби са в Испания. Там играят само доказани шампиони в полутежка категория (до 75 килограма). Домакините имат една идея – да проведат така борбите, че накрая да спечели техният шампион Сароа.

Никола Илчев търси пари, за да участва в срещите. Дава му ги пак Хари Стоев. На своя клуб „Херкулес“ казва, че в Испания ще се запише като българин. Затова и отива да се представи в посолството на България там. Дипломатите не му обръщат никакво внимание. Участват 16 шампиона, а Никола Илчев не влиза в числото на фаворитите.

Борбите се провеждат според тогавашната традиция в цирка. Първите съперници на Никола Илчев не са му на нивото и той лесно ги побеждава. Това не остава незабелязано от Сароа. Среща се с българина и му предлага сделка – да отстъпи премията си, а Никола да отстъпи в борбата. Илчев заявява, че той не се бори само за пари, а и за слава. На финала един срещу друг застават именно Сароа и Илчев. „Отстъпи ми или ще те убият!“ – казва по време на борбата Сароа. Темпераментните испанци непрекъснато показват камите и пистолетите си, които са взели, „за всеки случай“. Паве, хвърлено от публиката, удря българина, но срещата не е прекратена. Никола притиска съперника си, но тогава испанецът го удря с лакът в лицето. Устата на българина се пълни с кръв и лекарите прекратяват срещата. Победител е Сароа и испанците ликуват. След срещата Сароа отново кани българина в дома си. По-нататък Илчев се изправя срещу друг ибериец – Очоа. Той е шампион при най-тежките. Срещата е рекламирана като борба на силата срещу ловкостта. Никола побеждава и отново печели овациите на публиката.

На испанския турнир качествата на Илчев са оценени високо и от други. Борецът от Мартиника Гомес го кани на неговия остров, където обещава да печелят големи пари, въпреки че сам той е бил победен на ринга от Илчев, но българинът отказва, защото бърза да се върне във Франция. Там го чака едно момиче, което по-късно става негова съпруга, и го последва и в България.

В Париж Никола Илчев се разплаща със своя благодетел Хари Стоев и продължава да се бори, но тежките военни години го карат да се завърне в Родината. В България е мобилизиран в железопътната компания. Там започва неговата треньорска дейност, като постига забележителни успехи. 

Никола Илчев е подготвял плеяда големи български борци – Атанас Аргиров, Стоян Бойчев, Стоян Пенчев, Йовчо Енев, Димитър Чифудов, Станчо Колев.

Приживе е имал званието „заслужил треньор“. Считан е за един от най-силните кечисти в света. 

Всяка година в Стара Загора се провежда турнирът по борба „Никола Илчев“. Състезанието има над 40 години история.

Професор Цветан Лазаров е човекът, без когото българското авиоинженерство може би никога нямаше да постигне успехите, с които се гордее.

Животът на този заслужил българин започва в Плевен на 25 февруари 1896 година. Любопитен факт е, че същата година е роден и другият баща на българската авиация – Асен Йорданов. За разлика от своя колега обаче Лазаров избира да изяви своя талант основно в родината. Работи и в трите български авиоинженерни компании – държавно аеропланна работилница (ДАР) Божурище, „Капрони Български“ АД – Казанлък и Държавна самолетна фабрика (ДСФ) Ловеч.

Първият му досег с въздухоплаването е по време на Балканската война, в която Цветан Лазаров се включва като доброволец и работи като механик на летището край Мустафа паша (днес Свиленград). Участва и в Първата световна война. След многобройни писма, в които той, очевидно осъзнал любовта си към самолетостроенето, моли да бъде преместен от картечна рота в авиацията, мечтата му бива изпълнена. След края на войната се записва да учи в аеропланното училище в Божурище. Службата му като летец е прекъсната през 1920 година от Ньойския мирен договор, който оставя страната ни на практика без авиация. Следват 4 тежки години в Германия, в които Лазаров успява да завърши Висшето техническо училище в Шарлотенбург. Все пак, през 1926 година той се завръща с диплома в ръце. Пътят към мечтите е открит. Лазаров се завръща в Божурище, но този път в аеропланната работилница. Първото творение на младия инженер – безмоторен биплан, носи името на полковник Борис Дрангов – герой от Илинденско-преображенското въстание и войните за национално обединение.

През шестте години в Божурище Лазаров проектира двуместен учебен самолет „ДАР-6“. Уви, въпреки суперлативите на специалисти и пилоти серийното производство на машината така и не се осъществява. Това обаче не отчайва авиоконструктора, който продължава да следва мечтата си – да допринесе за технологичния напредък на България, да я превърне в независима технологично страна със собствено самолетостроене.

През следващите 4 години Лазаров е технически директор на фабриката в Казанлък, където проектира КБ-3 „Чучулига-1“ – успешен самолет, от който са произведени 20 броя. За да реализира своя проект „ДАР“, Цветан Лазаров се завръща в Божурище, където оглавява конструкторското звено. Упоритостта му е възнаградена и от модернизираната версия на „ДАР-9 – Синигер“ са създадени 42 самолета. След Втората световна война десет от тези аероплани са предадени на Югославия като репарации, а един от тях и до днес може да се види в музея в Загреб. Последният модел, конструиран във фабриката на легендарното (за жалост ликвидирано преди година) военно летище „Божурище“, е „ДАР-10А“ („А“ в случая означава двигател „Алфа Ромео“).

Периодът в ловешката самолетна фабрика (1941-54 г.) е най-плодотворният за инж. Лазаров. С него е свързано проектирането и производството на споменатите самолети „Лаз“. Първите лазове са произведени за югославски конкурс. Пикът са 150-те „Лаз 7-М“ с нов двигател, останали в историята като последните серийно произведени самолети в България.

Името „Лаз“, типично по български, предизвиква раздор в проектантския екип – част от хората не са съгласни общите усилия да носят слава само на един човек. Може би това е причината и до днес да циркулира митът, че заради нескромността на Цветан Лазаров кодът за разпознаване на българските полети в международната организация за гражданска авиация L. Z. Носи неговите инициали. По специална поръчка за един от конгресите на БКП Лазаров и екипът му разработват „Лаз-8“ – четириместен пътнически самолет, който прелита над София на първомайската манифестация през 1949 година. И след напускането на фабриката в Ловеч Лазаров продължава да прави разработки на модели сред които „Лаз-9“, „Лаз-10Х“, „Лаз-11“ и „Лаз-12“.

Той преследва целта си докрай, предавайки опит на студентите. Инженерът, който достига до чин полковник, получава и професорска титла през 1948 година. От същата година е ръководител на катедра „Самолетостроене” на държавна политехника (днес Технически университет) в София. За жалост неговият неугасим ентусиазъм да предаде своя устрем, опит и любов, поставяйки основите на авиоинженерна школа в България, не се осъществява. Повече не успява да види самолет, конструиран у нас до края на живота си през 1961 година.

ДСФ съществува и днес, макар и под друго име и с друго предназначение. В нея дълги години са се произвеждали легендарните велосипеди и мотопеди „Балкан“. Някои от разработките на инж. Лазаров за фабриката могат да бъдат разгледани в музея на авиацията край летище Пловдив. Лазаров участва под една или друга форма в цялата история на самолетостроенето в България. Уви, животът на този бранш у нас е дори по- кратък от този на инженера, а фактът, че евентуалното му възкресяване днес изглежда направо невероятно, е достатъчно тъжен, но и показателен за значимостта и голямата роля на пионери като проф. Цветан Лазаров.

Източник: bulgarianhistory.org