Преди петнайсет години Божидар Чергаров се оказва не просто първият незрящ студент на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” през последните трийсет години, а и един от носителите на Златен медал за отличен успех. А през лятото на 2024 г. става световен шампион по шоудаун във втора девизия, след което се прехвърля в първа, където са на-добрите. До момента печели девет медала, сред които два златни и седем бронзови, в дисциплините лека атлетика, шоудаун, тандемно колоездене. Чергаров е учител, има още няколко професии. Срещаме се с него, за да поговорим за успехите, мечтите и любопитния поглед към света на човек, изгубил зрението си.

- Г-н Чергаров, удоволствие е за мен да се срещна с толкова активен човек като Вас. Нека започнем разговора от спортните ви успехи. Как решихте да се занимавате с такива дисциплини?

- Аз винаги съм харесвал спорта, но в Пазарджик до 2017 г. нямаше спортен клуб, който да предлага такива дисциплини. Тогава се събрахме няколко приятели, регистрирахме такъв клуб, а през 2019 г. вече участвахме на първите състезания. Дори аз и още едно момче бяхме първите състезатели от Спортен клуб – Пазарджик, които отидохме на състезание. Моите медали обаче са малко в сравнение с тези на другите съотборници, които тренират по-редовно лека атлетика, шоудаун и тандемно колоездене. През тези години разбрах, че едно от най-важните неща е да те тренира правилният човек.

- А как Ви хрумна да тренирате спорт като тандемно колоездене?

- Докато имах зрение, до 17-годишна възраст, много карах колело. Като дете живеех в Пазарджик, но когато баща ми се пенсионира, се преместихме на село, което е на 12 километра от града. А навремето всеки петък излизаше списанието „Радио и телевизия”. В тези дни взимах колелото и ходих до града да си го купувам. И добре, че карах бързо – когато веднъж влязох в магазина, жената каза, че списанието се изкупува за минути.

Даже допреди 6-7 години още карах колело, но тъй като вече бях изгубил зрението си, се хващах с дясната ръка за багажника на баща ми, а с лявата управлявах моето. По този начин на ден мога да измина до 50 километра.

- Правите YouTube канал, какво ще публикувате в него?

- Засега подготвям две клипчета. Едното е на тема пророчески  сънища. Другото представлява призив към жителите на град Стрелча заради информацията ми отпреди две години и половина, когато разбрах, че съм осиновен. Вече знам коя е биологичната ми майка – Цветанка Петкова. С нея от година и половина поддържаме връзка, тя ми разказа за много мои роднини, разбрах, че имам брат и сестра. Отказва обаче да ми каже кой е биологичния ми баща. Знам само, че от негова страна имам двама братя, но нищо повече.

Затова и ще направя следващия клип в YouTube, за да разбера кой е баща ми и кои са братята ми. В тази връзка искам да подчертая, че нищо не искам от тях – нито пари, нито имоти, нито каквото и да било, а само да се видим и да запазим едно уважение помежду си.

- Как разбрахте, че сте осиновен?

- Понякога имам пророчески сънища. И точно един такъв ме подтикна да потърся биологичните ми родители. През пролетта на 2022 година намерих доказателства, че съм бил осиновен, а през есента сънувах починалата ми майка. На сутринта си разтълкувах съня и разбрах, че майка иска да намеря братята и сестрите ми.

И тук нещо, на което бих искал да обърна внимание, е, когато млади хора чакат дете, е хубаво да си помислят много добре дали са готови за него. Ако не са, по-добре е бременността да бъде прекъсната навреме, а не впоследствие детето да бъде оставено в дом. Защото, първо, животът в такава институция оставя травми, и, второ, дори някое семейство да реши да го осинови, не се знае средата там каква ще е.

В моя случай майка ми ме е избрала от дома, но баща ми не ме е искал, защото съм момче. Предпочитал е момиче. Честно казано, си беше голям женкар, даваше почти всичките си пари за алкохол, ходеше по жени, а за нас с мама не даваше нищо. У дома редовно се случваха скандали, побои, стигало се е да се вика полиция, да се ходи в ортопедията. С майка ми дори сме бягали да спим у леля. Семейството ми никога не е ходило заедно на почивка или дори на разходка. Разказвам всичко това с една-единствена цел – да помогна подобни ситуации да се предотвратят навреме в другите семейства.

- Споменахте, че сте изгубили зрението си на 17-годишна възраст. Каква беше причината?

- В основата на тази ситуация стои стресът, който системно изживявах у дома. В четвърти клас се наложи да сложа очила, защото, макар да стоях на първия чин, не виждах добре.

А в шести клас в час по история замалко си потърках дясното око. Така установих, че с лявото не виждам нищо. Родителите ме заведоха на лекар – първо в Пазарджик, а после в София. Още при първата операция обаче поради лекарска грешка лявото ми око вече беше напълно увредено. Вместо да ми залепи ретината със силикон, докторът използвал лазер и така я направил на решето. Освен това не е уплътнил ретината на дясното и по тази причина по-късно, поради високото напрежение на дясното око, тя също се отлепи. Последваха общо 13 операции и в крайна сметка изгубих зрението си напълно.

- А в следствие на загубата на зрение, кои други сетива се развиха при Вас?

Едното е обонянието – от 20 метра мога да помириша какво има около мен. Другото е, че усещам характера на хората по гласа им. Той издава много за личността на човека. Добрите хора имат приятен глас, а хората, с които трябва да внимаваме, обикновено ни дразни да ги слушаме.

Заглавна снимка: личен архив