Един човек на 75 години е напуснал средната си възраст и е встъпил в късната си есен – с прелестта и тъгите ѝ. А какъв е един оркестър на 75? Той не е подвластен на биологията. Ето защо той може само да се подмладява, да се променя, оставайки същия. Подмладява се, за да го има. Парадоксално, но един оркестър не е колектив, а процес. Процес на памет и на обновление. Естествено, че всеки Един музикант е част, безценна част от оркестровото тяло, но никога не е Оркестърът. Обмяната на колективни енергии, тяхната синергия произвеждат чудото „оркестър“. Оркестърът е сякаш подобие на Голямата сложна машина на френския рационализъм, ала задействана от най-фини движения, най-чист ентусиазъм и най-леки дихания. Машина, която произвежда музика, а това ще рече: човечност.

Оркестър на 75 е, разбира се, безусловно млад оркестър – да не смесваме биологическа и историческа възраст, календар и време. Мисля си за Дрезденската Щатскапеле, за 24-те цигулки на Краля – Слънце, за капелите в Манхайм или Майнинген, все състави със значително по-дълъг път. Мисля си също как са създадени, как – отглеждани тези състави – с търпение, грижи и надежда. За да могат на свой ред да се грижат за духовното здраве на народите. Оркестърът е дом за музикантите си, който приютява неуморно своята публика. Той е нещо повече – или по-значително? по-тайнствено? от това, което знаем за него.

Знаем историята на Пловдивския оркестър, или поне – хронологията. Но знаем ли историите на всички негови музиканти? Познаваме ли тайния му живот, кипежа на идеи, трудолюбие, но и резигнациите, умората – и новите подеми? Не е ли историята на даден оркестър сума от животите на хората, които са го създали, населявали, продължавали? Всеки един, преминал през оркестъра има

винаги своя пулт там; сенките на тези, които не си отиват навечно, понеже тук професията е странно преплетена със съдбата. Оркестровото дело е високо служене и делниците са всъщност невинаги осъзнати празници. 75- годишнината е празник, истински юбилей, но дори тя отстъпва пред големия Празник на ежедневието, на благородния и благодатен труд. За който си дарен.

И благодарение на който си призван в оркестъра. Нека град Пловдив знае, че празникът на неговия Филхармоничен оркестър е празник на града. Нека осъзнае това. Защото те взаимно си принадлежат.

Над този наш, едва 75-годишен оркестър бдят, и вярваме – напътстват го, светлите духове на диригентите му. Това не е историческа справка, затова ще спомена няколко имена. Основателят Руслан Райчев. Рано угасналата звезда на Месру Мехмедов. Импозантната фигура на Иван Спасов.

Емил Чакъров, преминал като ярка комета. Димитър Манолов – този Ариел на дирижирането, свободен и неуловим дух; с недълго присъствие, но белязал завинаги оркестъра и музикантите.

Добрин Петков, фанатичният рицар на симфоничното изкуство, който със всяка своя поява сякаш установяваше Хармонията на света в онази среща на дисциплина и екстаз, която едва ли ще бъде забравена. Георги Димитров, суровият вдъхновител и патетичен бард на симфонизма,ревнител на високото в нашето изкуство…

И навярно стотици музиканти, всеки един заслужил и изстрадал мястото си в редиците на оркестъра. И вписал себе си в него.

„Филхармония“ значи да обичаш музиката – и да я споделяш, да обичаш хармонията и да я установяваш неуморно около себе си. Да си универсален . Това е делото.

Напред, закриляни и окриляващи Музиканти!

 Teкст - Драгомир Йосифов

Фотографии - Александър Богдан Томпсън