На 22 септември 1908 г. в църквата Св. Четиредесет мъченици във Велико Търново, чрез манифест княз Фердинанд обявява Независимостта на България и приема титлата цар. От този момент родината ни захвърля княжеските дрипи, както и васалитета към султана и поема по своя път на Царство с независима външна и вътрешна политика.

На този ден в Пловдив, на пл. "22 септември" (бивш Гроздов пазар) на Колоната, пловдивчани честват Деня на Независимостта. Тази година тържественото отбелязване започва в 11.30 часа. Преди това в 10 часа, ще бъде отслужена панихида в църквата "Света Неделя" и ще бъдат поднесени цветя на плочата на Александър Малинов в подножието на Стария град.

Водещ на церемонията, в която традиционно участват членовете на Комитет "Родолюбие" е Златко Павлов. Официалното слово ще бъде произнесено от д-р Видин Сукарев, историк в Регионален исторически музей - Пловдив.

Но защо празневаме днес? Вижте историческия разказ на д-р Сукарев, който PlovdivNow.bg записа за своите читатели.

Решенията на Берлинския конгрес разкъсват единния организъм на българската възрожденска нация на пет отделни части, затруднявайки изключително много идеала за обединение на цялата българска етническа общност в една държава. Въпреки това нито народът, нито неговите водачи се отказват от този идеал. Българската външнополитическа, а и вътрешнополитическа линия е предопределена за поколения наред, всички правителства и държавни ръководители според средствата и възможностите се стремят да допринесат за това обединение. Естествените обстоятелства са такива, че най-съществените стъпки в тази насока са направени в земите, които запазват по-голяма самостоятелност от Османската империя – Източна Румелия и Княжеството.

Ние, пловдивчани, добре познаваме събитията около Съединението и неговата защита, акт който уголемява българската държава с повече от една трета по население и територия и така я прави по сериозен фактор в региона. Този успех обаче все още не отхвърля оковите на Берлинския диктат. Българското княжество остава трибутарно, т. е. дължи годишен данък на Отоманската държава и на цялата му територия действат в пълна сила капитулациите – преференциални договори за безмитно или минимално облагане на внасяните от Великите сили стоки. Особено обременяващо е положението с Източните железници, които реализират огромни приходи на гърба на българската държава и оказват значително влияние и контрол на стопанския и пътнически трафик. България официално няма право на самостоятелна външна политика, не може да сключва военни или икономически договори, без занието и одобрението на Високата порта. Нещо по-малко известно, но много съществено е, че Съединението не е краят на Източна Румелия. В правния мир тази изкуствена област продължава да съществува, тъй като Великите сили признават Съединението като лична уния – българският княз получава поста на главен управител на Източна Румелия, нещо твърде опасно за неделимостта на страната. Точно поради това по време на кризата през 1886 – 1887 след абдикацията на княз Александър е жизнено важен въпросът с избирането на нов държавен глава и неговото признаване от великите сили. На практика България често /за да не кажем постоянно/ нарушава Берлинския договор през следващите години, сключвайки различни търговски и външнополитически договори; Османската империя обикновено си затваря очите, но това е политика, която с напредването на времето става все по рискова и несъответстваща на възможностите на страната. След потушаването на въстанията в Македония и Одринско през 1902-1903 г. най-вероятното решение на българския национален въпрос започва да изглежда бъдещ военен конфликт, който обаче не би имал изгледи за успех, ако България воюва сама с ОИ. През новия ХХ век противоречията между Великите сили се изострят. Оформят се двата големи блока, които се стремят да привлекат към себе си по-малките европейски държави. По това време България се оказва единствената страна в Европа, която не притежава пълен суверенитет, а Княжеството е желан съюзник и за двата лагера, поради бързия стопански възход и силната си армия.

1908 година се очертава като подходяща за решителни действия. През лятото изтича 30-годишният срок, постановен в Берлинския договор за управлението на Босна и Херцеговина от Австро-Унгарската империя, която обаче няма намерение да връща обратно тези земи на султана. На 10 юли избухва младотурската революция, която катализира намерението на българското правителство начело с Александър Малинов, че първата непосредствена стъпка на страната трябва да бъде провъзгласяването на независимостта. Очертава се добра възможност за установяване на синхрон с велика сила като Дунавската монархия за едновременно нарушаване на Берлинския договор. В началото на септември на среща между висшите дипломати на АУ и Русия - двете Велики сили с исторически най-стари интереси в ОИ, споразумението за анексията е постигнато, като се дава „зелена светлина“ и на българската независимост.

Още преди това България получава своя конкретен формален повод – българският дипломатически агент в Цариград – пловдивчанинът Иван Ст. Гешов не е поканен на тържество по случай годишнината от възшествието на султана, тъй като не представлява суверенна държава, вследствие на което в знак на протест е отзован в София.

На 5 септември започва стачка по Източите железници, с такива стачки ОИ, умишлено разстройва стопанските, граждански и военни съобщения на България, но този път в отговор на 9-ти септември българската държава завзема тяхното управление.

На следващия ден княз Фердинанд е приет в Будапеща с почести на независим владетел.

При завръщането на монарха е организирано и самото събитие. Фердинанд е посрещнат в Русе от цялото правителство на 21 септември. Оттам всички заедно се отправят към старопрестолното Велико Търново, където в тържествена обстановка пред многохилядно множество на 22 септември в старинната църква „Св. 40 мъченици“ владетелят прочита съставения във влака Манифест за обявяване на България за независимо царство.

Новината е посрещната с възторг в цялата страна, организирани са шумни митинги и празненства. След Велико Търново Князът и министрите се отправят на юг и през Габрово, Шипка, Казанлък, и Стара Загора пристигат в Пловдив на 27 септември. Посрещнати са от специално издигната триумфална арка до Офицерския клуб в началото на ул. Иван Вазов. Вечерта, след специално тържество, царят остава да нощува в древния град, след което се завръща в столицата, където е крайната точка на неговата триумфална обиколка.

Иначе независимостта, веднъж провъзгласена, далеч не толкова лесно е възприета от ОИ и ВС. Преговорите продължават повече от половин година. Високата порта има големи финансови претениции, в началото на 1909 г. опасността от война изглежда съвсем близка. В крайна сметка с намесата на Русия, която опрощава стари военни задължения на ОИ в размер на 125 млн. златни лева от исканите от нея компенсации и отпуска изгоден заем на страната ни за погасяване на още 82 млн. за източнорумелийския данък и обезщетяване акционерите на източната железница, независимостта е призната.

България относително спокойно и на поносима цена влиза в семейството на суверенните държави. Провъзгласяването на независимостта е голям външнополитически успех за страната, за съжаление последният с такъв положителен знак за много десетилетия. Въпреки множеството преватности през следващото столетие, статутът на независима държава в центъра на толкова невралгична зона от Европейския Югоизток е основен фактор страната ни и днес да бъде търсен и ценен партньор в региона. Независимостта е личен успех и венец на делото на цар Фердинанд, за съжаление по-късно обезличен от последвали негови грешки. Точно поради тази причина датата 22 септември дълго не намираше своето полагаемо място в националния календар.

Задължително тук трябва да се отправят думи на признателност към целия кабинет на Демократическата партия, който извършва огромна работа за признаването на независимостта: Александър Малинов, Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, ген. Д. Николаев, д-р Тодор Кръстев, ген. Ст. Паприков, Иван Салабашев и Михаил Такев.

Поклон пред тези хора, да живее независима България!