Православната църква почита паметта на св. преп. Антоний Велики (наречен така тъй като е считан за основател на християнското монашество) на 17 януари - деня на смъртта му. Смята се, че празнуването на неговия ден предпазва от болести.

Имен ден имат Андон, Антоан, Антоанета, Антон, Антонина, Антония, Донка, Донко, Дончо, Тони, Тонка, Тончо, Тоньо, Тоня, Тотьо, Тотка и други производни.

Свети Антоний е роден през 251 г. в Среден Египет (римската провинция Египет), в семейство на заможни и благочестиви родители-християни, принадлежащи към местното население (копти); осиротява на 20-годишна възраст.

След смъртта на родителите си, той раздава наследството си на бедните и се оттегля от света (става отшелник).^[7] След дългогодишна духовна борба, включваща редица изкушения, на които според легендата е подложен от Сатаната (изкушенията на свети Антоний) постига святост и е удостоен от Бога с дарбата да лекува, както и изобщо да върши чудеса.

Година преди смъртта си участва в дискусия (диспут) с представители на арианството, проведена в град Александрия, Египет. Успехът му в спора с тях е наречен „тържество на християнството“ (само по себе си арианството е окачествено, като ерес още от Първия Вселенски събор през 325 г.; определението "тържество на християнството" е близко по смисъл до по-късното "тържество на православието", но визира различно събитие).

Умира на 105-годишна възраст (през 356 г.), запазвайки телесното си здраве и сила (през почти целия си живот непрекъснато пости).

В българския фолклор св. Антоний и св. Атанас са тясно свързани – смята се, че са двама братя (макар че в действителност не са - Атанасий е роден около 40-50 години след Антоний, чиито родители по това време вече са били отдавна мъртви), причината за което вероятно е, че са съотечественици и че Атанасий е написал житието на Антоний.

Също така и двамата са считани за ковачи по професия. Антоновден и Атанасовден са един след друг (17 и 18 януари) и се честват като празници на ковачи, железари, ножари и налбанти. По някои места (Поповско) празниците им се означават с общото название „сладки и медени" (във връзка с медените питки, жертвани при някои обреди).

В Пиринско е разпространена легенда, според която всички болести (духовете, под въздействие на които се разпространяват и случват заболяванията, според тези суеверия) се събират на Антоновден, а на следващия ден (Атанасовден) тръгват по хората, т.е. започват да ги преследват и разболяват особено активно.

В Разградско (където празникът е известен и като Лелинден заради табуираното име на чумата – „леля") има обичай 2 медени питки да се дават на съседи, роднини и приятели, а трета питка да се оставя на тавана за чумата („за лелята“, за „боля̀та“, която в този случай е представяна, като зловредно свръхестествено същество). На този ден жените (стопанките занимаващи се ръчен труд) по традиция не предат и не плетат, предвид вярването, че ако се убодат раната няма да зарасне лесно. Друго поверие, свързано с Антоновден, е че чумата, шарката и „синята пъпка“ (антраксът) биха се разгневили, ако забележат домакините да варят боб или леща на този ден.