Професор Цветан Лазаров е човекът, без когото българското авиоинженерство може би никога нямаше да постигне успехите, с които се гордее. Искрено се надяваме, че щом прочетете следващите редове, ще усетите част от заслуженото възхищение към идеализма му. 64 години от смъртта му стават на днешния 13 януари. Той умира на тази дата през 1961 година.

Животът на този заслужил българин започва в Плевен на 25 февруари 1896 година. Любопитен факт е, че същата година е роден и другият баща на българската авиация – Асен Йорданов. За разлика от своя колега обаче Лазаров избира да изяви своя талант основно в родината. Работи и в трите български авиоинженерни компании – държавно аеропланна работилница (ДАР) Божурище, „Капрони Български“ АД – Казанлък и Държавна самолетна фабрика (ДСФ) Ловеч.

Първият му досег с въздухоплаването е по време на Балканската война, в която Цветан Лазаров се включва като доброволец и работи като механик на летището край Мустафа паша (днес Свиленград). Участва и в Първата световна война. След многобройни писма, в които той, очевидно осъзнал любовта си към самолетостроенето, моли да бъде преместен от картечна рота в авиацията, мечтата му бива изпълнена. След края на войната се записва да учи в аеропланното училище в Божурище. Службата му като летец е прекъсната през 1920 година от Ньойския мирен договор, който оставя страната ни на практика без авиация. Следват 4 тежки години в Германия, в които Лазаров успява да завърши Висшето техническо училище в Шарлотенбург. Все пак, през 1926 година той се завръща с диплома в ръце. Пътят към мечтите е открит. Лазаров се завръща в Божурище, но този път в аеропланната работилница. Първото творение на младия инженер – безмоторен биплан, носи името на полковник Борис Дрангов – герой от Илинденско-преображенското въстание и войните за национално обединение.

През шестте години в Божурище Лазаров проектира двуместен учебен самолет „ДАР-6“. Уви, въпреки суперлативите на специалисти и пилоти серийното производство на машината така и не се осъществява. Това обаче не отчайва авиоконструктора, който продължава да следва мечтата си – да допринесе за технологичния напредък на България, да я превърне в независима технологично страна със собствено самолетостроене.

През следващите 4 години Лазаров е технически директор на фабриката в Казанлък, където проектира КБ-3 „Чучулига-1“ – успешен самолет, от който са произведени 20 броя. За да реализира своя проект „ДАР“, Цветан Лазаров се завръща в Божурище, където оглавява конструкторското звено. Упоритостта му е възнаградена и от модернизираната версия на „ДАР-9 – Синигер“ са създадени 42 самолета. След Втората световна война десет от тези аероплани са предадени на Югославия като репарации, а един от тях и до днес може да се види в музея в Загреб. Последният модел, конструиран във фабриката на легендарното (за жалост ликвидирано преди година) военно летище „Божурище“, е „ДАР-10А“ („А“ в случая означава двигател „Алфа Ромео“).

Периодът в ловешката самолетна фабрика (1941-54 г.) е най-плодотворният за инж. Лазаров. С него е свързано проектирането и производството на споменатите самолети „Лаз“. Първите лазове са произведени за югославски конкурс. Пикът са 150-те „Лаз 7-М“ с нов двигател, останали в историята като последните серийно произведени самолети в България.

Името „Лаз“, типично по български, предизвиква раздор в проектантския екип – част от хората не са съгласни общите усилия да носят слава само на един човек. Може би това е причината и до днес да циркулира митът, че заради нескромността на Цветан Лазаров кодът за разпознаване на българските полети в международната организация за гражданска авиация L. Z. Носи неговите инициали. По специална поръчка за един от конгресите на БКП Лазаров и екипът му разработват „Лаз-8“ – четириместен пътнически самолет, който прелита над София на първомайската манифестация през 1949 година. И след напускането на фабриката в Ловеч Лазаров продължава да прави разработки на модели сред които „Лаз-9“, „Лаз-10Х“, „Лаз-11“ и „Лаз-12“.

Той преследва целта си докрай, предавайки опит на студентите. Инженерът, който достига до чин полковник, получава и професорска титла през 1948 година. От същата година е ръководител на катедра „Самолетостроене” на държавна политехника (днес Технически университет) в София. За жалост неговият неугасим ентусиазъм да предаде своя устрем, опит и любов, поставяйки основите на авиоинженерна школа в България, не се осъществява. Повече не успява да види самолет, конструиран у нас до края на живота си през 1961 година.

ДСФ съществува и днес, макар и под друго име и с друго предназначение. В нея дълги години са се произвеждали легендарните велосипеди и мотопеди „Балкан“. Някои от разработките на инж. Лазаров за фабриката могат да бъдат разгледани в музея на авиацията край летище Пловдив. Лазаров участва под една или друга форма в цялата история на самолетостроенето в България. Уви, животът на този бранш у нас е дори по- кратък от този на инженера, а фактът, че евентуалното му възкресяване днес изглежда направо невероятно, е достатъчно тъжен, но и показателен за значимостта и голямата роля на пионери като проф. Цветан Лазаров.

Източник: bulgarianhistory.org