51 години стават днес от смъртта на Патриарх Кирил. Умира на 7 март 1971 година в София. Погребан е в църквата „Света Богородица“ в Бачковския манастир.

Кирил е висш български православен духовник, историк, академик. Той е пловдивски митрополит и пръв патриарх на Българската православна църква, след възстановяването на патриаршеския ѝ статут през 1953 година. Кирил е критикуван, че не се противопоставя на атеистическата комунистическа власт в България.

Роден е 3 януари 1901 година със светското име Константин Марков Константинов в Ючбунар, един от бежанските работнически квартали на София. Той е четвърти син в седемчленното православно семейство на Марко и Поликсена Константинови, в което свещеническият сан се предава по наследство. Баща му Марко Константинов е роден през 1846 година в корчанското влашко село Грабова, син на Константин Пачу и на Кирана Константинова. Марко се преселва в столицата на Княжество България София в 1886 година, където работи като готвач, гостилничар и търговец. Умира в София на 11 декември 1933 година. Майка му Поликсена Наумова Глава е родена през 1871 година във влашкото корчанско село Москополе, дъщеря на Наум Костов Глава и на Трендафила Михаил Балаури Кавалиоти. Умира в София на 28 февруари 1963 година. Според самия Кирил брат на една от прабабите му хаджи Марина е епископ хаджи Михаил Горомокренски, издал в 1741 година в Москополе службата на Светите 15 тивериополски мъченици.

Начално и прогимназиално образование Константин Марков получава в Софийското народно училище „Христо Ботев“ с общ успех „добър“. През есента на 1914 година постъпва в първия клас на Софийската духовна семинария, която завършва през пролетта на 1920 година с общ успех „много добър“. Като ученик се увлича по анархокомунизма, поради което през лятото на 1920 година заедно с брат си Георги, участва в антиправителствени акции и е принуден да напусне България. През есента на 1920 година той се записва в Богословския факултет на Белградския университет, където учи шест семестъра. В този период учи и философия във Философския факултет на Загребския университет. 

Завръща се в България през есента на 1923 годинаи на 29 декември 1923 година е замонашен от митрополит Стефан Софийски в катедралния храм „Света Неделя“ с името Кирил, а духовен възприемник му става протосингелът на Софийската митрополия архимандрит Борис. На следния ден, неделя, пак в същия храм, монах Кирил е ръкоположен в чин йеродякон. От 1 януари 1924 година йеродякон Кирил е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През есента на същата 1924 година започва да учи в Богословския факултет на Черновицкия университет, който тогава е в Румъния. В Черновиц към сръбския език добавя и румънски и немски – езиците, които се преподава в университета. В Черновиц завършва оставащите му четири семестъра по богословие и след завършване на висшето си образование в 1926 година се връща в София. 

В началото на 1926 година Светият синод назначава йеродякон Кирил за секретар на Рилския манастир при игумена епископ Варлаам Левкийски, добре образован книжовник. Кирил проучва богатата Рилска библиотека. След шестмесечна служба в Рилския манастир, Синодът отново го назначава за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През лятото на 1927 година Кирил защитава докторат по богословие в Черновицкия университет и през есента заминава да специализира философия в Берлинския университет в Германия и в Австрия. В Берлин Адолф фон Харнак насочва интереса му към историята на Църквата.

 По решение на Синода на 23 юни 1930 година митрополит Павел Старозагорски ръкополага йеродякон д-р Кирил в храма на Семинарията „Свети Йоан Рилски“ в чин йеромонах. На 5 декември 1931 година Кирил е назначен за протосингел на Софийската митрополия. На 9 януари 1932 година, Стефановден по стар стил, получава офикията архимандрит и през септември 1932 година Синодът го назначава за началник на Културно-просветния отдел при Синодната канцелария. През септември 1934 година Кирил става главен секретар на Синода.

 Като главен секретар на Синода, на 12 юли 1936 година, по решение на Синода, архимандрит Кирил е ръкоположен и възведен в епископски сан с титлата на древнопросиялата Стобийска епархия.

След смъртта на митрополит Максим Пловдивски, на 12 май 1938 година епископ Кирил Стобийски е избран и на 29 май е канонично утвърден за пловдивски митрополит.

 В Пловдив – най-голямата и най-важната южнобългарска митрополия, Кирил се грижи за поддържането на църквите и строежа на нови храмове, за манастирите и земеделските стопанства, развива усърдна благотворителна дейност, като създава пет сиропиталища и четири трапезарии и пише проповедническа литература за подпомогане на клира.

След освобождението на Македония и Западна Тракия от 1941 година до 1944 година Кирил Пловдивски е и временно-управляващ Маронийската епархия.

През 1943 година играе главна роля в координирането на акциите на Българската православна църква за спасяване на подготвените за депортиране в лагерите на смъртта български евреи.Митрополит Кирил поема събраните за депортиране евреи под своя закрила и заявява, че ако ги натоварят във вагоните, той ще легне пред влака. За това си дело през 2000 година е провъзгласен от организацията „Яд Вашем“ за „праведник на народите“, а наследниците му получават специална благодарствена грамота и почетен медал.

След Деветосептемврийския преврат в 1944 година е арестуван и лежи няколко месеца в затвора, където е малтретиран. Освободен е след застъпничество на еврейската общност в България.

През 1946 година митрополит Кирил публикува в Пловдив своята книга с богословски размисли за Личността и делото на Спасителя и за силата на Христовото учение в живота на вярващите, събрани под общото заглавие „При извора“ (Братско слово, 1946).

На 3 януари 1951 година Светият синод избира за свой наместник-председател митрополит Кирил Пловдивски и приема нов устав на Българската православна църква, който провъзгласява Българската църква за Българска патриаршия. На 8 май 1953 година в София започва Третият църковно-народен събор, председателстван от Кирил Пловдивски. Съборът утвърждава новия устав и два дена по-късно преминава в патриаршески-избирателен събор. На 10 май 1953 година Съборът в Тържествената зала на Синода със 104 от общо 107 гласа избира Кирил за български патриарх и софийски митрополит. Един час след избора той е интронизиран в катедралата „Свети Александър Невски“. Кирил се опитва да консолидира канонически Българската православна църква и да възстанови нормалното ѝ общение с православния свят. Започва тежки преговори с Вселенската патриаршия за признаване на акта от 1953 година и през август 1961 година патриарх Атинагор I Константинополски признава патриаршеското достойнство на Българската църква.

При управлението си патриарх Кирил централизира църковната администрация, заздравява финансите на БПЦ, повишава заплатите на свещениците и на църковните служители. Полага грижи за Духовната семинария при гара Черепиш и Духовната академия „Свети Климент Охридски“ в София. Патриарх Кирил създава и много връзки с останалите поместни православни църкви.Патриарх Кирил запазва управлението на Пловдивската епархия до края на 1968 година.

Кирил се опитва да работи за преодоляване на разделението на Христовите църкви. Той заявява: „голяма съблазън за вярващи и невярващи е разделението на църквите в различни изповедания. Това е не само нарушаване нейния мир, но и разкъсване нейното единство, разкъсване на хитона Христов“. Според него трябва да се превъзмогне „самосъзнанието за превъзходство на една от разделените църкви и за изключителност в изповядване на Христовата истина. Само така ще може да се излезе на по-широк път, където ще могат да се срещнат всички вярващи в Иисус Христос за общо дело в Негово име, за взаимно обогатяване с богатствата на всяка църква и за намиране на най-висшето благо на единство във вярата“.На 20 ноември 1961 г. патриарх Кирил решава Българската църква да влезе в икуменическия Световен съвет на църквите.

На 18 юли 1968 г. Синодът патриарх Кирил обявяват решението си за смяна на Юлианския църковен календар с Новоюлиански календар.

Кирил е критикуван, че прави отстъпки на комунистическата власт. Той пише: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни. Това се нарича творчески диалог, който твърде съществено се отличава от словесния“.Според Андрей Пантев и Борислав Гаврилов патриарх Кирил „е сред хората, които носят главната отговорност за нейния [на БПЦ] упадък и поставянето ѝ в услуга на комунистическата власт“.

Патриарх Кирил е доктор хонорис кауза на Софийския университет, а в 1954 година става и „доктор на богословието хонорис кауза“ на Московската духовна академия.