Датата 29 октомври е празник на бесарабските българи, свързан с отдаването на дължимото им за развитието на България.

За пръв път се чества през 1938 г. Датата се свързва с освещаването на храм-паметника „Свето Преображение Господне“ в Болград, осветен на 29 октомври 1838 година, след около пет годишно строителство, като в изграждането му е вложен доброволният труд на 10 000 преселници от българските земи. След прекъсване в ХХ век, честването е възстановено след 1989 г.

Денят се празнува основно сред българите в Украйна и Молдова. Дружество Родолюбие и Центърът на бесарабските българи в България организират чествания в София.

Бесарабски българи са българите, живеещи в областта Бесарабия, намираща се между реките Днестър (Одеска област) и Прут, разделена между днешна Молдова, днешна Украйна и днешна Румъния.

Общият брой на бесарабските българи в Република Молдова и Република Украйна по официални данни е около 230 000 души.

Българското етническо присъствие в Бесарабия датира от ранното Средновековие. Начало на значително българско присъствие в този район обаче е поставено в края на 18 и началото на 19 век. Така по време на Руско-турската война от 1768 – 1774 година, особено при оттеглянето на руските войски, няколко хиляди българи се изселват във Влашко, Молдова и Украйна. Българско население се преселва в Бесарабия по време на кърджалийството в Османската империя.

В административно отношение българските и другите чужди колонии в Бесарабия се ползват с автономия спрямо местната администрация и са пряко подчинени на Обща канцелария за опекунство на чужденците. Първоначално тя е със седалище в Санкт Петербург, а през 1800 година е преместена в Екатеринослав. През годините тя има различни местни подразделения, като най-трайно и активно е това за Бесарабия.

Масовите заселвания на българи в Буджак, където днес е концентрирана основната част от бесарабските българи, започва през Руско-турската война от 1806 – 1812 година. Непосредствено преди нея руското правителство изселва местните татари с намерението да укрепи границата си, заселвайки там християнско население. Първоначално заселниците са главно румънци, но с прехвърлянето на военните действия на Балканите през 1809 година и с оттеглянето на руснаците от Добруджа и североизточна България през следващата година няколко хиляди българи се преселват в областта. Този процес не е съвсем доброволен, а стратегия на руския император.

В самата война участват много българи, както бежанци, така и живеещи вече в Бесарабия, както и от други части на Украйна, Влашко и Молдова. Те участват във военните действия във Влашко, но след примирието през 1807 година доброволческите отряди са разпуснати, заради лоша дисциплина и грабежи на местното население. През пролетта на 1811 година е сформирано самостоятелно подразделение – Българска земска войска – в което участват много българи от Украйна и което се включва активно в боевете при Русе, Тутракан и Силистра. След края на войната основната част от участниците в Земската войска се установяват в Южна Бесарабия, опитвайки се безуспешно да получат статут на военни заселници.

Заселването на българи в Бесарабия продължава и след края на войната, когато цялата област е присъединена към Руската империя. Клауза на Букурещкия договор дава възможност на османските поданици свободно да се изселват от страната в продължение на 18 месеца след подписването му. През този период много българи се преселват в Буджак, а също и в по-големи градове като Кишинев. Сред тях има и хора, установили се първоначално в Молдова, където са заплашени от закрепостяване от местните земевладелци. Към 1818 година броят на българите в Бесарабия вече е около 30 хиляди души.

През 1818 година Общата канцелария за опекунство на чужденците е преобразувана в Попечителен комитет за чуждите поселници и е преместена в Одеса. Пръв главен попечител става генерал Иван Инзов, който развива активна дейност за организирането на колониите в Южна Бесарабия.

Особено големи са преселническите вълни през Руско-турската война от 1828 – 1829 г. Тя се отразява изключително тежко на мирното население в Източна България – принудителни изселвания, реквизиции и масова мобилизация на цивилно население за обслужване на двете армии предизвикват икономическа катастрофа, а към това се добавя и епидемия от чума, която по някои оценки унищожава 1/3 от населението на източна Тракия. Това предизвиква вълна от български бежанци, известна част от които преминава в Новорусия, главно в Бесарабия – броят на преселилите се по време на самата война се оценява на 2 – 3 хиляди души.

През септември 1829 година е сключен Одринският мирен договор, който отново дава възможност за изселване от Османската империя и поставя началото масова изселническа вълна, достигнала своята кулминация в края на руската окупация на източна България през април 1830 година. Общият брой на изселниците е 140 – 150 хиляди души, като към 3/4 от тях заминават за Бесарабия.

Въпреки че българските преселници са най-вече от Източна България, сред тях има и западни българи – македонци и шопи, заселили се в Източна България през 18 век и преди това. Заедно с българите в Бесарабия се заселват дори и няколко албански села, също преселили се от Източна България – част от възрастните жители на село Жовтневое (Каракурт), Болградски район говорят албански език.

След заселването си на новото място българските колонисти основават свои градове, между които Болград и Комрат, а също и много села, наричани и колонии. През 1856 година, по силата на Парижкия мирен договор Бесарабия е разделена на две – югозападните части с Болград, Измаил и Килия са включени в състава на Молдова (от 1861 г. – Румъния), а североизточните с център Комрат остават в Руската империя. През 1858 г. с разрешението на молдовския владетел, българина Никола Богориди, е основана Болградската гимназия, която има значително място в развитието на българското образование и култура през Възраждането.

В края на 1860 година възниква напрежение между българите в района на Болград и румънската администрация, при което местен чиновник е пребит. На 8 ноември полицията разпръсква събрание на българи, след което започват произволни насилия – загиват 10 души, а около 200 са ранени. Тези събития предизвикват вълна от преселвания на руска територия, при която над 21 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Руската империя. Част от тях се установяват в българските колонии от другата страна на границата, но много други получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци, поставяйки началото на друга българска общност – таврийските българи.

През 1871 година е премахнат особения статут на българските колонии в руската част на Бесарабия, дотогава подчинени на Попечителния комитет за чуждите преселници, и те са присъединени към създадените малко по-рано общи земски управи. По това време броят на българите в Украйна и руската част на Молдова се оценява на около 120 хиляди души.

След като през 1878 година Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя, там се засилват процесите на русификация. За това спомага и преселването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати и Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение.

След 1918 г. и краха на Руската империя Румъния завладява цяла Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление, всички културно-просветни привилегии на българите са изцяло отнети. През март 1918 г. бесарабските българи изпращат меморандум до българския министър-председател с молба да се застъпи за националните им права. Българите не се включват масово в болшевишкото Татарбунарско въстание, поставящо си за цел присъединяването на Бесарабия към Съветския съюз. Междувременно, се засилват тенденциите на отделяне от българите от гагаузите, които дотогава се приемат за говорещи на турски език българи.

През лятото на 1940 година, след спогодбата Рибентроп-Молотов от предишната година, съветските войски навлизат в Бесарабия и я включват в състава на Съветския съюз. Българите преживяват колективизацията, Втората световна война, румънската окупация 1941 – 1944 и последвалия войната небивал глад и масова смъртност.

Въпреки че са признати официално, в Съветския съюз част от бесарабските българи губят някои черти от своята културна идентичност – език и други.