24 години стават днес от смъртта на достойния български политик д-р Петър Дертлиев. Той почина на 5 ноември 2000 година в София след тежко боледуване.

Той е български лекар и политик, социалдемократ. Народен представител в Шестото велико народно събрание. Арестуван и изпратен като политзатворник в комунистическите лагери и затвори. След падането на комунистическия режим възстановява заедно с Атанас Москов Българската социалдемократическа партия (БСДП) и дълги години е неин председател.

Роден е на 7 април 1916 година в село Писарово, Плевенско. Родът на баща му е от Велес, Вардарска Македония, а на майка му - от Беломорска Тракия.

По образование д-р Петър Дертлиев е лекар.

През далечните вече години от началото на прехода неговото име беше синоним на възродената българска социалдемокрация. На първите митинги той, както и повечето оратори, бе неизвестен за по-голяма част от ентусиазираните хора, скандиращи: „Демокрация!“ Когато обаче възрастният мъж с тъмно палто заговори от импровизираната трибуна, те откриха в него блестящия оратор. Думи като свобода, справедливост и солидарност в неговата уста придобиваха сякаш нов смисъл и съдържание, превръщаха се в идеал, пише trud.bg.

Д-р Дертлиев бързо стана всеобщ любимец. Това важеше даже за онези, които желаеха понятието „социализъм“ да бъде завинаги зачеркнато, защото познаваха само „благините“ на тоя с определението „развит“, с който десетилетия прикриваха тоталитарната комунистическа диктатура. Скоро се разбра, че зад гърба на Доктора, както го наричаха съпартийците от БСДП, стои солидна биография на борец за демокрация в България. През 1946 г. лекарят социалдемократ Петър Дертлиев, попаднал заради опозиционна политическа дейност в концлагера „Росица“, е избран в VІ Велико народно събрание и сменя лагерната барака с депутатската банка. Той е най-младият народен представител - социалдемократ от опозицията, и се нарежда до личности като Коста Лулчев, д-р Георги Петков и Петко Търпанов. Блестящи изяви от трибуната на парламента много скоро му докарват комунистическото възмездие - осъдителна присъда от 10 години. Следват затворите в Плевен и Пазарджик, лагерите във Венчан и Белене. А после работа в тубдиспансерите в Трявна и Перник и естествено забрана за всякаква политическа дейност.

На 26 ноември 1989 г. българската социалдемокрация възкръсва и д-р Дертлиев като някогашен зам.-председател на Съюза на социалдемократическата младеж става един от седмината възстановителите на БРСДП /о/. За времената по лагери и затвори са написани доста страници спомени, но думите: „Знаеш ли защо издържахме тогава на терора, защото вярвахме, че сме прави в идеите си и понеже не знаехме как са ни предавали тези, на които разчитахме да са ни морална опора“ още звучат в ушите ни.

Изглежда в това свое откровение Дертлиев бе напълно прав, ако се съди по съдбата му след бурния повторен възход в политиката. Той беше един от основателите на Съюза на демократичните сили /СДС/, депутат в VІІ Велико народно събрание и кандидат за президент. Вярваше, че бъдещето на страната е в изграждане на социална държава с развити солидарни структури в икономиката - кооперации, популярни банки, искаше справедлив равен старт за всички в новия път към гражданско общество и пазарна икономика. Беше човек, предан на демократичните традиции на българската социалдемокрация. Веднъж прямо сподели: „В мене има едно противоречие. По душа съм революционер, а по убеждение цял живот съм защитавал принципите за реформи и еволюция, които са в основата на социалната демокрация.“

Навярно, ако през 1990 г. д-р Петър Дертлиев беше избран за президент ,в България преходът щеше да има друга посока и съдба. Дертлиев бе уверен, че ако терминът „социална държава“ се запише в конституцията, страната ни действително ще е такава. Затова той се бори с всички сили България да има нов демократичен основен закон. Но се случи друго. Изглежда д-р Дертлиев не се вписваше в рамката на архитектите на прехода или излезе от нея и те провалиха кандидатурата му. Революционният патос на „прогресивните сили“ заглуши всякакви пориви на разума и родината ни се отправи по криволичещия и трънлив път на своя преход, който постепенно я окова в плен на олигархията.

Д-р Петър Дертлиев беше човек с огромен дух и вяра, който не позволяваше псевдополитици да използват социалдемокрацията като параван, като индулгенция за своето „прераждане“. Въпреки стремежите в наши дни със задна дата да се коригира и пренаписва историята името на д-р Петър Дертлиев ще остане неразривно свързано с Българската социалдемократическа партия /БСДП/, на която той цяло десетилетие бе председател и водач. Навярно най-точният начин да си спомним днес за неговия дух и принципи е заглавието на последното му интервю: „Прощавам се с живота, но не свалям знамето!“ Времето ще реши дали в политическите оценки и действия по време на прехода Доктора е бил винаги прав, защото той беше човек като всички нас, а социалдемокрацията учи на уважение към хората и техните дела. Морално задължение на всички, останали верни на принципите на социалната демокрация, е - въпреки трудностите да вдигнат гордо знамето и идеите, завещани от д-р Петър Дертлиев, за да се обединим и изградим заедно една справедлива и социална България.