Недоносеността е проблем не само за страната ни, но и в световен мащаб. Честотата на преждевременните раждания в България се задържа в последните 10 години и е средно около 10-11%, като тя варира в различните региони и някъде достига до и над 20%.

Недоносеността е резултат от съчетаното негативно действие на множество фактори, които могат да се разделят в три основни групи: качеството на пренаталните грижи за бременните, организация и ниво на постнаталното обслужване на недоносените и принципите на късното проследяване на тези деца.

Първата група фактори са приоритет на акушер-гинеколозите. Известно е, че навременното идентифициране на рисковите бременности, тяхното активно наблюдение и минимализиране на патологичния терен за развитието на плода са важна предпоставка за състоянието на новороденото след раждането. Насочването на тези бременности и раждания в големите перинатални центрове благоприятства първоначалното и последващо обслужване на бебето като намалява необходимостта от транспортирането му. Колкото и адекватен да е транспортът, налице е риск от влошаване на състоянието на детето. Тук не можем да пренебрегнем и отговорността на самата бременна, нейния социален, здравен статус и здравна култура.

Постнаталната грижа за недоносените е задача на неонатолозите и медицинските специалисти. Съчетанието на  много добро техническо оборудване в повечето отделения с второ ниво и при всички с трето ниво на компетентност, кадровата осигуреност, която за съжаление не навсякъде е достатъчна, постигането и поддържането на висока професионална квалификация, усвояването и прилагането на съвременни диагностични и лечебни методи доведе до повишаване преживяемостта на недоносените, вкл. и на тези, родени под 1000 грама въпреки задържащата се заболеваемост.

Освен медицинските грижи и лечение допълнителна роля играят продължителната сепарация от майката и възможностите за контакт, храненето и др. В тази посока в неонатологичните звена се оборудват специални стаи за т.н „кенгуру” грижи, където майката и детето са в непосредствена близост. Така се изгражда и укрепва емоционалната връзка между тях, стимулира се кърменето. На този етап все още сме далеч от т.н. „центрове фамилна грижа”, в които родителите са в постоянен контакт с децата си по време на лечението им.

При част от недоносените след изписването  се очертават различностепенни отклонения в състоянието им, което обуславя повишен риск от изоставане във физическо, неврологично развитие, белодробна функция, зрение, слух и др. Това налага активното им проследяване и продължаващо лечение с намесата на различни специалисти – педиатри, офталмолози, рехабилитатори и др. Ролята на родителите е значима, но те трябва да бъдат достатъчно информирани за проблемите и начините за тяхното решаване, обучавани и финансово подпомагани, като в същото време се справят и с психологическия стрес. Затова дейността на обществените организации и дарителски кампании в помощ на семействата на недоносените е полезна и необходима. Но само тя не е достатъчна.