Захарий Стоянов, роден като Джендо Стоянов Джедев. Той е български революционер, политик, журналист и писател. Помощник апостол в Априлското въстание (1876) и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Председател на БТЦРК и главен организатор на Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Деец на Народнолибералната (стамболовистка) партия.

Роден е през 1850 г. в семейството на овчаря Стоян Джедев Далакчиев от село Медвен, Сливенско. Рожденото му име е Джендо. Учи в църковното и класното училище в родното си село (1856 – 1862).

Работи като овчар в село Инджекьой (днес Тополи), Варненско и в село Подвис, Бургаско (1866 – 1870). Отива във Варна да се учи в светското училище, но не го приемат. От там отива в Русе. Докато чиракува за шивач в Русе, се включва в Русенския частен революционен комитет на ВРО (1871 – 1872). Чиновник-маневрист в Баронхиршовата железница на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград, 1873).

Захарий Стоянов участва в Старозагорското въстание (1875). Един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг по време на Априлското въстание (1876). От самото начало на въстанието става част от Хвърковатата чета на Бенковски. След разгрома на въстанието, заедно с Георги Бенковски, отец Кирил и Стефо Далматинеца прехвърлят билото на Стара планина, но са предадени и попадат на засада в Тетевенския Балкан. Георги Бенковски е убит, а Стефо Далматинеца и отец Кирил, който е ранен, са заловени. Захарий Стоянов успява да избяга. След няколкодневно скитане из Стара планина е заловен край с. Терзийското, Троянско. След няколко месеца, прекарани в Троянския, Ловешкия, Севлиевския, Търновския, Еленския, Сливенския и Новозагорския затвор, се озовава в Пловдив, а по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободения вече град Търново (1877).

След Освобождението от османско владичество е член на окръжния съд в Търново (1880), а след това секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). През този период с публикациите си във вестниците „Независимост“ и „Работник“, на който става и редактор, той придобива известност като представител на радикалното крило в Либералната партия. Негова статия в „Работник“, разглеждаща убийството на император Александър II като възможност за либерализиране на режима в Русия, предизвиква шумен скандал и е използвана от княз Александър като аргумент, за да получи руска подкрепа за преврата от април 1881 година.

При Режима на пълномощията отива в Пловдив, където е служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882 – 1885). Оглавява Българския таен централен революционен комитет, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Установява се в София от 1886 г. Включва се активно в дейността на Народнолибералната партия.

Народен представител в V Обикновено Народно събрание (1887). Негов подпредседател (1887) и председател (1888 – 1889).

По случай двегодишнината от встъпването на престола на княз Фердинанд I Захарий Стоянов е удостоен с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889).

Умира на 2 септември 1889 г. в Отел дьо Суез в Париж от разкъсване на червата, вследствие на отравяне.

Неговите братя Иван и Васил и братовчед му Стефан Димитров, заедно с Антон Прудкин, организират през 1903 г. серия от атентати срещу корабите „Вашкапу“, „Тенедос“, „Аполо“ и „Феликс Фресине“ в Бургаския залив. Продължение са Солунските атентати и Илинденско-Преображенското въстание.

Женен е за Анастасия Обретенова. От брака си има една дъщеря – Захаринка.

Костантин Паница, Захарий Стоянов и Димитър Ризов. Фотография на Димитър Кавра