На днешния 23 март през 1901 година, едва 47 годишен, умира Константин Стоилов - ярък български политик и държавник. 

Роден е на 23 септември 1853 г. в Пловдив, Османска империя. Баща му е Стоил Константинов от Ески Заара, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.

Учи в пловдивското епархийско училище „Свети свети Кирил и Методий“ при Йоаким Груев. През 1871 г. завършва Робърт колеж в Цариград. През 1877 г. защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.

Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 г. е назначен от временните руски власти за член на Пловдивския губернски съд. През януари 1879 г. се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното народно събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.

След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880 – 1883) завежда политическия му кабинет. 

През август 1883 г. Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.

През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември с.г., след като прокарват желаните промени в конституцията.

След избухването на Сръбско-българската война през 1885 г. Стоилов е мобилизиран в армията. Участва във войната като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.

На 9 август 1886 г. княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12 – 16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателния му отказ от престола (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.

Новият княз назначава доскорошния регент Стефан Стамболов за министър-председател, а Стоилов взима отново министерството на правосъдието. Стоилов съдейства за укрепването на властта на Фердинанд и Стамболов, като в края на 1887 г. прокарва рестриктивен закон за печата и закон за изтребление на разбойничеството.

През август 1888 Стамболов изпраща Стоилов в Западна Европа, за да убеди Великите сили да принудят Османската империя да даде повече права на българите в подвластната ѝ Македония. Стоилов се среща последователно с италианския премиер Франческо Криспи в Рим, с британския – лорд Солзбъри, в Диеп и с австро-унгарския външен министър граф Калноки във Виена. Резултатът от тези сондажи е негативен за българското правителство и го принуждава да отложи опитите за прокарване на реформи в Македония.

В края на 1888 г. Стоилов напуска правителството, недоволен от управленските методи на Стамболов и използването на съда за политически процеси.

Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 г. Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на княз Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894 г., когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател, начело на коалиционен кабинет от либерали, съединисти и бивши консерватори. С част от тези фракции през юни Стоилов създава Народната партия заедно с печатния ѝ орган – вестник „Мир“. Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 съставя чисто народняшко правителство като премиер и министър на вътрешните работи.

Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофилът Григор Начович, в началото на 1896 г. Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника Борис в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 г. и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.

За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 г. Стоилов насърчава и поддържа неофициално четническа акция в Македония, но не постига желания ефект. Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на Българската екзархия в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 г. на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.

При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на земеделските каси (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894 г. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 г. Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 г.

Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888 г. Те имат 5 деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.