Кафето отдавна е станало част от ежедневието ни. Събуждаме се с него, започваме работния си ден с него, сядаме на приказка с приятели – пак с него. Само не си мислете обаче, че това се случва сега, а нашите дядовци и баби са пили само боза. Няма такова нещо. И тогава хората са се наслаждавали на удоволствието от тази ароматна напитка, а пловдивските майстори на кафе са превърнали приготвянето му в истински ритуал. Наслада за окото и небцето…

За едни такива майстори ще стане дума сега. Историята е описана в първата част на книгата „Запомнете Пловдив” на пловдивския журналист и писател Евгений Тодоров. В нея се разказва за чалъмите при приготвянето на кафе на Джумаята и – така, за подсоляване – за прословутите двама семкаджии, пак на Джумаята. Да посръбнем кафе и да почоплим семки по пловдивски…

На ъгъла с „Отец Паисий” имаше малка, но много оживена сладкарничка. Вляво от сладкарницата пък беше прочутият магазин за кафе, известен като „Камилата”.

Емил Малчаджян – внук на последния собственик:

Дядо беше доста закачлив човек с чувство за хумор. В магазина имаше една картонена палма, един ден дядо купил фурми и ги налепил по картона. Минала някаква учителка и го попитала дали може да доведе децата, за да видят истинска палма с фурми. Дядо се усмихнал на наивната учителка, но не разкрил измамата.

Печеше си кафето вкъщи – на Гроздовия пазар. Имаше и един работник, който въртеше долапа. Докато кафето се изкара, трябва непрекъснато да се бърка със специална лопата, защото рискът да изгори е много голям. И се пръска много леко с вода. Тогава се внасяше предимно сурово бразилско кафе "Сантос" и дядо ми го печеше за цяла Южна България. След това се появи и виетнамското кафе, което миришеше неприятно. После дойде индийското кафе и най-накрая от Стара Загора пристигна един камион никарагуанско кафе, което беше много хубаво и приличаше на колумбийското.

Едно време са правили и чукано кафе. В дървен съд дни наред са го счуквали и съм чувал, че то е било и най-скъпо. Дядо ми беше от потомствен род кафеджии, роден е в София, а неговият баща – бай Хугас, е имал кафене с 40 маси на мястото на ЦУМ, където са ходели Яворов и Гоце Делчев. А най-качественото кафе е диворастящо от областта Харарат в Етиопия. Когато дядо ми почина през 1979-а, аз трябваше да пусна машините, тъй като имаше поръчки от много места. И ми беше доста трудно...

Като стана дума за кафе, да кажем няколко думи и за приготвянето му. Тайната я издаде един друг арменец – също потомък на стари кафеджии, не сме записали името му:

„Магазинът за кафе на баща ми и на чичо Вартан се наричаше „Бразилия”. Родът ни е от турска Армения. Всички от този род са се занимавали с търговия на кафе. На турски се е казвало "Курукайфеджии". "Куру" значи сухо кафе. В Пловдив видовете кафе бяха два вида: "а ла турка" и "а ла франга". Първото се сервираше с чаша без дръжка, а второто – в чашка с дръжчица. На турски се казваше "филджан". За да стане каймак, се слагаше сода бикарбонат. Всички, които идваха да купуват кафе от татко и от чичо Вартан, идваха дори и от София, купуваха и сода. Содата беше в малки дървени качета със станиол. А той им даваше "интифа" – с други думи, съветваше ги как да приготвят кафето, колко време да го варят и т.н. На един килограм кафе се слагаше 5 г сода. Кафеджиите, които правеха кафето, го бъркаха с дървена пръчка, не с метална. Правеше се на пясък и джезвето се заравяше почти до половината, за да може да се загрее от всички страни. След изпичането на кафето не бива веднага да се мели, защото трябва да е хрупкаво. Кафето най-напред трябваше да добие цвят и след това се бъркаше с малко вода, за да се забави процесът на печенето. А чичо Вартан беше един от най-прекрасните хора, когото всички обичаха...”

Има и коренно противоположни кафеджийски техники.

Ася Яламова обаче ни написа от Америка, че дядо й Юзеир побеснявал, като видел някой да слага сода в кафето. Неговият секрет бил в добавката на две-три зрънца морска сол, и то в сублимния момент. А кога е бил този момент – само кафеджията знаел.

А сега – солените спомени.

Народната памет е запомнила и образите на поне двама семкаджии от Джумаята.  

Ето как ги описва Ангел Илиев, чието детство е минало на Джумаята: 

„Имаше един дебел семкаджия, известен като бай Пешо, пред шкембеджийницата, а срещу сладкарница “Назъм Хикмет” стоеше баба Семка – тя беше още по-дебела. И тоя бай Пешо Дебелия си държеше семките долу, при банката до стълбите. Един ден слизаме ние с моя приятел – Гошо Скарабела, лека му пръст, да крадем семки. Един път, втори път и най-накрая оня ни усети и като ни хвана, остави една кофа със семки и още една друга до нея празна. “Сядайте – вика – и почвайте да чоплите.” Сядаме ние, чоплим и ревем...”