На 23 април 1876 г. председателят на Перущенския частен революционен комитет Петър Бонев, другар на Левски още от Първа българска легия в Белград (1861-1862), прочел „кървавата прокламация“, написана от Тодор Каблешков за обявяване на въстанието. Членовете на комитета и съзаклятниците радостно започнали да се прегръщат, целуват и да викат „Да живее България!“, разказват от Историческият музей в Перущица.

 

Щом грабнали оръжието, всеки заел отреденото му от Комитета място на съответните позиции – „табиите“, опасали селото, с които перущинци смятали да устоят на турската войска, която скоро щяла да ги обгради отвсякъде. В черквата „Св. Архангел Михаил“ складирали храната, която жените приготвяли през последната седмица, а в стените на църквата „Св. Атанасий“ на възвишението пробили бойници и я превърнали в крепост за охрана на пътя откъм мюсюлманското село Устина.

 

Тогава в Перущица пристигнал от Пловдив и Кочо Честименски, роден в пазарджишкото село Динката и член на пловдивския революционен комитет, основан от Васил Левски през 1869 г. Още щом предишния ден там получили прокламацията за обявяване на въстанието, той – съгласно плана на комитета да предизвикат масови пожари в Пловдив – подпалил своя обущарски дюкян, та с жена си и дъщеря им напуснали града. Бил доверен човек на Спас Гинов, дясната ръка на Петър Бонев в подготовката на въстанието като член на Комитета и негов касиер.

 

Бащата на Спас бил голям богаташ, един от първенците на Перущица, и – от нетърпение да предаде на едничкия си син своето наследство – го оженил още 15-годишен, та младият Гинов посрещнал въстанието с шест деца и бременна съпруга. Въпреки това щедро дарявал пари не само за доставката на оръжие и барут в Перущица, но помогнал със средства и на Бенковски да въоръжи Хвърковатата чета.

 

Съзаклятниците възложили на Петър Бонев главното командване на въстаниците, а за първи негови помощници определили Спас Гинов и Кочо Честименски. Защитата на Перущица се е водила от общо шест табии, разпределени около селото според местата, откъдето очаквали да подходят враговете им. Въоръжението им не било достатъчно, та от дива череша изрязали дулото на едно самоделно оръдие. Освен че жените месели хляб, готвели и носели вода, момите и невестите отрязали косите си и облекли потури, за да помагат на позициите като разнасят храна и боеприпаси. Понякога Никола Гичев ги събирал като в бойно формирование и марширувал с тях, за да заблуди турците за числеността на въстаналото войнство.

 

На 27 април турци и потурнаци от съседните села Тъмръш и Устина обградили отвсякъде Перущица, след като първо обрали и запалили манастира „Св. Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат” върху планинския склон. Скоро пламнала битка край табиите. Въстаниците храбро отблъсквали озверялата за плячка и кръв башибозушка пасмина. Но пристигали нови турски подкрепления. С редовна войска дошъл и Рашид паша, който започнал с оръдеен огън да помита укрепленията на перущенските защитници. Тогава 600 души, предимно жени и деца, се укрили в каменната черква „Св. Архангел Михаил“ край реката. Пред нея има чешма, но всеки, който опитал да стигне да нея, бил застрелян от турците.

 

С люти сражения, в които загинал Петър Бонев, мъжете отстоявали всяка сграда и всеки двор. Подложени на оръдейния обстрел над черквата „Св. Атанасий“, оцелелите въстаници в нея били принудени да отстъпят към другия храм, за да защитят семействата си. Там се стекли и изтласканите бойци от сраженията из селището.

 

Турците съсредоточили оръдейния огън върху храма „Св. Архангел Михаил“. Снарядите разбили покрива, гранати се сипели по затворените в храма и десетки гинели. Рашид паша изпратил парламентьор с предложение да прекратят стрелбата, но въстаниците не приели. Преситени от зверствата на мюсюлманите над всеки по пътя им, те не повярвали, че ще изпълни обещанието си за пощада.

 

Били сигурни, че мъжете ще бъдат съсечени, а децата и жените – измъчвани и обезчестени. Поели обет пред Бога да защитят вярата и честта на жените и челядта си, оцелелите воини во Христа се решили на едничката оставена им възможност да изпълнят този си дълг пред тях. Спас Гинов застрелял децата си Георги, Димитър, Иван, Йорданка и Галина (един съсед скрил между чувалите с брашно и сухар най-голямото – 12-годишният Ранго), бременната си невяста Гюрга. Сестрите му Люляна и Николина, както и племенницата му Ягода, го помолили да не ги оставя, та след това сложил край и на своя живот. Иван Тилев убил младата си жена Божи́я и балдъзата си Велика, която отчаяно го помолила „за тази милост“.

 

Когато се насочил към тримесечното си момиченце Марийка, му изтръгнали оръжието и не му позволили да го убие. Яростен, той хукнал навън да загине в битка с друговерците и бил прострелян на двора на храма. Гочо Мишев застрелял жена си Велика, детето си Атанас и накрая себе си. Кочо Чистеменски застрелял дъщеря си Райна, жена си Теохана и едно момиче, негова роднина, което поискало също да я спаси като щерка си. Накрая прострелял себе си, а към кървавото си освобождение го последвали останалите наоколо.

 

Така, като свети мъченици во Христа, избегнали нови страдания 23 жертви (според летописеца на събитията Иван Кепов) или 32 (според отчета на командващия сдружените сили на аскера и башибозука Рашид паша). Когато пашата нахлул с войниците си в черквата и разбрал какъв подвиг е бил извършен там, бил слисан от храбростта на тези християни и не позволил на башибозука да издевателства над останалите живи.

 

На 1 май Перущица изгоряла изцяло. Сред огромното пепелище стърчали само непорутените стени на черквата, Натевата къща, Гиновата яхана и Тилевото кафене.

Автор на текста: Светла Воденичарова

Техническа обработка на виртуалната изложба: Марио Джасим, уредник в ИМ Перущица.

 

А ето и видео от виртуалната изложба: