Няколко месеца след жестокото избиване на бунтовните перущенски априлци, идват мигове на отдавна лелеяно, и сякаш доскоро невъзможно сбъдване - прибиране по свидните родни къщя и полета…

 

За героичния подвиг на българските селища и трагичната гибел на участниците във въстанието, се носят слухове из европейските държави и по- будна общественост, разказват от Историческия музей в Перущица.

 

Дописките на американския журналист Макгахан във вестник „Дейли нюз“ провокират над 300 митинга в защита на клетите българи и негодувание към политиката на английското правителство. Стъпката, която отваря пътя на перущенци към родното им място, е възванието на великия везир Мехмед Руджи от 24.05.1876 г., въпреки истинските подбуди да целят прочистване на Пловдив от гладните, просещи и скитащи се въстаници. Съпричастността на американския консул в Цариград Скайлер, чрез телеграма до консула и ходатайстване пред Високата порта, довежда, малко по- късно, до освобождаването на около 1500 души на 30.07.1876, изправени пред Извънреден съд.

 

Така, на 27.06.1876, преди 145 г., 50- 60 перущенци поемат към пепелищата на доскоро „кипящото“ за свобода селище. Сред тях са дядо Андрейко Малинов, Кръсто Миялов и много, много други. В далечината гледката е лъжовна и подбужда надежди за скорошно спасение на изстрадалите души, но с приближаването се изпаряват плахите очаквания и промъкналата се радост, така, както изтляват все още обгорелите дъсчени греди и зидове.

 

Наместо къщи и улици, бунтовниците срещат грозните скелети на разрушени сгради и бурени колкото човешки бой. Растителността в пролетните месеци бързо заема празни пространства и сякаш иска поне малко да оживи героичните отломки. Доскоро извисяващата се горда осанка на архангеловата църква в центъра, сега прозябва като страшно каменно пространство. Изтърбушено отвътре и разрушено отвън, сякаш неговият покровител Св. Архангел Михаил е привикал при себе си душата на молитвеното място, наред с душите на последните защитници.

 

Горест и печал обхващат сърцата на завръщащите се, които намират не цветущи къщи, а пепелища, отломки и смърт. Жътвата отдавна е настанала, а те нямат дори паламарки, с които да оберат целебното зърно. Ни храна, ни дрехи, ни подслон, ни добитък очакват страдалците….нищо! Сякаш са изоставени на чуждо място, зависещи от благодатта на времето и пространството. Усърдието им и крайното напрежение на силите ги карат тутакси да се захванат кой с каквото може и да наченат съзиждането на новите си домове.

 

И така, за кратко време - до вечерта, успяват да изградят дървена колиба, в която да се приютят, а останалите плодове от грабежите на башибозуците и съседните враждебни помаци, позасищат свитите стомаси. Потъпканите души се оживяват от мисълта, че все пак са в обятията на родно огнище. Пространство, което все още издава писъците на посечени съселяни, буренаци, скрили останките на невръстни деца и плитки на невинни моми.

 

Пепелищата на революционното селище поглъщат в сенките си 347 зловещо изклани, обесени, заробени и безследно изчезнали перущенци и други 14 другоселци, близо една трета от жителите на населеното място. Впоследствие от тиф, глад и измръзване през зимните месеци, предават Богу дух и други 300 души. Разрушени и сринати са всички 320 къщи. Само Дановото училище, запазва спомена за местната възрожденска архитектура, закрепено сякаш от бликащата някога жажда за познание, духовна и политическа независимост.

 

Автор: Неле Дакова

Източник: Исторически музей - Перущица