Отдавна са отшумели дните на съдбовния за селището и за всички българи – месец април на 1876 г. Желаната свобода идва след около две години. Години на недоимък, болести и изпитания. Години, които успяват „да затрият“ голяма част от малкото оцелели перущинци.

 

Чуждестранните мисии подпомагат оцелелите жители с храни, посуда и покъщнина, с дървен материал за новите им домове. Из цялата свободна българска територия благородни и възторжени личности откликват на молбата на перущицинци за помощ на училището им. Кой с каквото могъл е откликвал и давал своята лепта – най-вече за учебници, учебни помагала и книги за оцелелите им школници, за да възстановят своята Перущица.

 

Така желаният и дългоочакван свободен и волен, наш си, български живот настъпва. Улисани в многото си проблеми около възраждането на домовете и семействата си, на градеца си, в първите десетина години остават на заден план опитите за все още не издирените, за връщането на своите, отвлечени и изгубили се в онези смътни дни и месеци, като сред тях са главно деца и девойки.

Сред семействата на оцелелите участници проблемите след съдбовния и решителен Април на 1876 г. са различни. Други грижи ги налягат. В пределите на Източна Румелия и в Царство България забързаното им ежедневие е в ход. Няма я вече границата между двете им области.

 

Настоящото съобщение е продиктувано от издирените въз основа на нови данни за личността на всеизвестния илинденец Никола Равашола – Никола Атанасов Бабиниванкин, популярен и с името Димитър Демиров – рожденото му име Никола Николаков – въз основа на: регистрите на общини Перущица и Поморие след 1878 г.; опазената родова памет, възпятия от другарите си непосредствено на другия ден след сражението в Сармашик на 2 април 1903 г. – от съобщението за загиналия в Сармашитската афера заедно с войводата Пеню Ангелов, описано в тогавашния бургаски вестник „Нова епоха“ – в публикацията на В. Т. Армазов, разкриваща преклонението и възхвалата на събитието, завършващо със строфата: „Къде, Ривашоле?“ Впоследствие личността на двамата е възпята и в популярната странджанска песен: „Ясен месец веч изгрява…“

 

За събитията през решителния и бурен за народа ни на 19-ти век, около 60-те години е опазено разказаното за перущинеца Николаки (Никола Атанасов Славчев), за изпращането му на заточение в Диарбекир /вероятно поради проявено непокорство/. Семейството на заточеника и спътницата му в живота Неделя имат седем деца. Имената им са в списъците след въстанието. За живота им преди 1876 г. съхранените документи и документираните факти са оскъдни, както и за голямата част перущински родове.

 

Годината 1876 е съдбовна. Пепелищата и пожарищата на градчето унищожават всичко. Родовата памет с годините е по избледняла. Отчасти позабравени са подробности, съхранили се при възникналите нови ситуации или поради незаинтересованост.

Проследявайки наследниците от рода на Неделя и Никола Славчеви – участвали, загинали и преживели априлските дни на 1876 г., техните съдби в краткост са описани в монографията „Въстанието в Перущица“ от историка Иван Кепов. В подготовката си за книгата през 1928-1929 и 1930 години той е използвал спомените и разказаното от все още живи участници. Сред тях са представители на не един род, в описа записвани под различни имена: на всеизвестната им фамилия, или това на бащи и дядовци, или на име наложило се от упражнявания занаят като отклика от други представители на рода, или с нарицателни и умалителни наричания, поставени им от съселяните. За перущинци представителите на Николакови, участници и жертви в посочения период са записани само с бащиното им име – Николакови, името на заминалия за Диарбекирски заточеник Николаки (заради „бабаитлъка му“), често случващо се и срещащо се в описанието и сред записаното от съселяните им.

 

Най-големият син е Апостол /1841-1876/. Записан е сред бойците на 2-ра позиция – табия през дните на въстанието през Април на 1876 г. Записан е с бащината си фамилия Славчев под №13 в списъка от защитниците на позицията. Описан е сред най-малката по териториален обхват и въстаническа численост позиция. На тях е определена възлова задача да подкрепят и подпомогнат двете и съседни табии, откъдето се очакват и идват реално най-върлите и големи удари на башибозуците към въстаналото селище. С тази задача се наема главнокомандващия на въстанала Перущица и председател на революционния им комитет Петър Бонев Тошев и даскал във всички отношения.

 

Именно там, на тази малка, но възлова табия е определен за един от защитниците и Апостол Н. Славчев, заради нрава си доказал своята решителност, съобразителност и прямота. Ръководителят на позицията Бонев е зает с координацията на цялостната защита на селището и е разчитал на всеки един поотделно от малкото бойци на нея, убеден, че всеки от тях ще бъде самоотвержен неин защитник. Всеки сам ще прояви голямата си съобразителност и ще устои с другарите си в предстоящата решителна борба с бандите и тъмрашлиите.

 

Именно на тази позиция Бонев поставя бойци, хем близо до домовете им, защитавайки тяхната собствена територия, къщните си, своите си люде, но и отявлени и верни бойци, на които е можел да разчита в моменти при невъзможност и липса от своя ненамеса, зает с обиколите и обхождайки всички табии при възникващите решителни моменти, по възлови места за развоя на защитаващото и бранещо се градче – убеден, че бойците са по местата си. Наистина Апостол Славчев устоява с живота си гласуваното му доверие. Загива през тези дни, защитавайки своето родно място.

 

Второто им дете е Тодор Николаков /1843-1911/, записан под бащиното си име. Третото му име Славчев е на фамилията при записването в общинските регистри от онова време и не се е опазило. Тодор е син на Николаки, известен е с „бабаитските си прояви“ сред съгражданите си, за когото те съставят и песен. За съжаление, без достигнал конкретен текст, само откъслеци. И той също е боец, но е на съседната първа позиция. На табията фигурира под №21. През деветте дни на свободна Перущица защитава дома си и своето градче под командата на другаря, приятеля и съседа си, с когото заедно са играли и другарували, Спас Демиров.

 

Отново е близо до родния си дом, но е от другата му страна срещу „Вълковище“. Бие се и е сред защитниците до последния ден на въстанието, изпълнявайки възложената му задача. Тодор не предава в турски ръце оръжието си както всички, а го оставя на последната си позиция по прозорците на църквата „Св. Архангел Михаил“ – последна перущинска крепост. Задържан е заедно с другарите си все още защитавали порутения храм и отведен с тях в Пловдивските кауши. След намесата „на чуждите сили“ и последвалата амнистия се завръща в родното пепелище.

 

Съпругата на Тодор Николаков – Николина е от съседна Брестовица. В суматохата на тези съдбовни дни тя успява да се измъкне с част от съселяните си след сигнала за прекъсване на боя от турската бурлия (тръба) от последното им укритие. През нощта пътят е по дерето на рекичката до дома им заедно с двете си невръстни деца – петгодишният Никола и няколкомесечното си бебе. Поема посоката към дома на родителите от съседното не въстанало селище. По пътя бебето плаче. Ще ги издаде. Съседите по група я гледат в недоумение. Изразяват укора си с поглед – да го укроти. Николина оставя бебето си до „андъка“, свито в корена на близките лозя, за да спаси голямото си дете, себе си и не издаде цялата група. Пристигайки в бащиния си дом в Брестовица не е приета радушно от близките там.

 

За десетина дни казват, че ще й осигурят подслон. Майчиното й сърце не трае. Избегнала суматохата още на следващия ден се завръща при лозата, но не намира изоставеното си дете… След завръщането на Тодор от зандана двамата вероятно са болеели по загубеното си бебе. И ето – осиновяват чуждо дете, на съселяни, от родители, не преживяли тези трудни и опасни дни. За да опазят името и родовия си корен, опазвайки спомена за отминалото и преклонението към бащата, осиновяват момченце, за да я има и фамилията.

 

Назовават го Александър, на Царя Освободител Александър 1-ви. След време сред другите им деца и то израства като равноправен член на семейство Николакови. Опазват и разрастват фамилията. И Александър получава наравно с всички наследници имотен дял и има своето разклонение на рода им. Тодор Николаков почива на 68 години, на 24 февруари 1911 г. От запазения му смъртен акт в регистъра за 1911 година са имената на баща му – Никола (Николаки) Славчев и майката Неделя Славчева, записани с фамилното име – дядото на Никола е Славчо. Записан е и съпругата му с името Николина Тодорова Славчева. Разминаването на посочените описани фамилни имена вероятно е довело до не попълване на така необходимата и неизвестна до 80-те години на отминалия век информация относно родовия им корен, попълнена след години на дарения.

 

Третото дете на Николаки (Никола Славчев) и Неделя е дъщерята Магдалина Николакова /1844-1947/. В дните на априлския месец 1876 г. тя е в списъците на защитаващите жени и моми своето градче. Преоблечени в дрехите на братята или бащите си обикалят с маршировка из селището и по позициите. Тяхната задача е да пренасят патрони, фишеци и вода на защитниците по тях. Тя, като своите дружки е с отрязани плитки и с тояга на рамо вместо пушка. Преживява тези кървави дни и следващите на скитането из улиците на Пловдив. Създава свое семейство у Тонкови. Живее и разказва спомените си за тези вълнуващи, пълни с ентусиазъм, дни и с мъка и болка говори за „загубилите се братя и сестри“. Почина на 103 години. Нейният лик е запазен от Кепов.

 

Следват двете им сестри, още две априлски жертви на рода им. Стоянка, 1858-1876, на 18 години, отстъпвайки заедно с последните защитници, за да се скрие и предпази, изгаря в пожара, обхванал Кирило-Методиевското им школо (т.н. Даново училище). Изгаря заедно с по-малката си десетгодишна сестричка, за която се грижи – Мария, 1866-1876 г.

 

Остават живи след погрома две от децата на починалите в предишни години и недоживели априлските дни от 1876 г. – Николаки и Неделя Славчеви. Преживяват и епидемиите – 13-годишният Никола и 11-годишната Къта /Кръстина/. Да проследим съдбата на Никола. Вероятно е роден около 1862-3 година. Като малък е израснал сред „Пеперигите“ и „Поповата махала“. Играл си е на празното място около дома си, на т.н. „Стърчилището“, между Демировата и Поповата къщи до Чолаковия мост. Другарувайки с адаша си, внук на дядо Димитър Демиров и на сина му Спас – Никола, често е присъствал и се е възхищавал от смелостта на дядото и бащата. От борбеността им и закрилата при тях се е учудвал на „другаруването им“ с неканените им гости с чалми от Орехово. Научил, че са стари поселищни техни познайници. И той като всички е чувал и се е страхувал от тези техни „гости“, известни със зулумите си из всичките Родопски села. Честите гостувания в дома на дядо Димитър (Демир) са с водещ Дели Асан…

 

Никола учи четмо и писмо в Дановото школо първоначално при перущинския краевед и учител Димитър Лачков, след това при приятеля на Апостола на Свободата и отявлен българофил и революционер, председател на местното читалище и ръководител на въстанала Перущица – Петър Бонев и неговите съидейници даскалите Стоян Канев и Ташко Мимидичков.

 

Преживява някак, неизвестно как въстанието в Перущица през април и май. Вероятно е скитал като всички или с част от тях.

Завръща се в родното пепелище заедно с всички след около три месеца. След унищожаването и отпочването на новия живот за събралото се семейство на Николаки се грижи най-големия оцелял член – Тодор. Издръжката на всички по право пада на плещите на Тодор.

 

Трудните и сложни години вероятно са принудили двамата братя – големия и малкия – Тодор и Никола, да се разберат взаимно, принудени от оскъдицата, заради доброто и преживяването на всички. Никола, вече 14 годишен, след тези месеци е възмъжал бързо. След преживелиците го считали за голям, без баща и е трябвало сам да се грижи за себе си. Многолюдното семейство на по-големия му брат и без това трудно се изхранва. Брестовишките сватове на Тодор, братята на съпругата му Николина прибират Никола като работник при тях до възмъжаването му „хем да го научат на труд,... хем и още две ръце за усилената им кърска работа“. Раздялата между чичо и племенник, кръстник и кръщелник, между двамата Николовци (Никола Демиров и Никола Николаков) е била вероятно най-трогателната и запомняща се при новата ситуация. В Брестовица братята на снаха му са сприхави, груби, резки и недоволни от Никола.

 

Добре се е чувствал в чуждото село и при тях, само сред сърдечните отношения на остарялата майка на снаха си Николина – Ивана. Бил е сгряван от излъчваните и топли ласки. Чувствал се е добре под нейните грижи и утеха. Баба Иванка вероятно е била отдушника му в трудните дни. Събитията са наложили Никола да я чувства за своя си баба. За този спомен, за топлината е пазил в сърцето си, за тази своя обична баба е споделил след време пред приятели. Пред тях се е назовал Атанасов на своя невиждан от него дядо, но чувал разкази за неговото непокорство и това на баща си. Назовал се е и Бабиниванкин – все още сгряван от топлината на тази си „своя“ баба Иванка. Свидетелство, че все още е пазел спомена за нейната обич оставила диря в сърцето му, която го е топлила и през многото години.

 

Наследил прямотата, волята, борбеността и „бабаитлъка“ на родовите си представители вероятно и при престоя си в Брестовица не се покорява с неправдите на работодателите си. В тази ситуация и при възникналите нови взаимоотношения не е усетил подкрепата на брат си, не е могъл да разчита на тях. Напорист и смел вероятно не е желаел „да тежи“ на никому. Усетил неприязънта в отношенията и създалата се ситуация вероятно го е прокудила далече от родно огнище, от спомените му. Следите на Никола се губят в родна Перущица. Споменът за него избледнява у близките му. За болката по „загубата му“ често разказва на внуците си Магдалина.

 

Къта (Кръстина) е седмото дете на Николаки (Никола) и Неделя Славчева. Родена е 1865 г., неизвестно кога е починала. Ликът й е на фотография на преживелите въстанието жени. Тя е сред седналите, предпоследната на първия ред вляво. Снимката е правена през 1930 г. по инициатива на комитета за въздигане и опазване паметта на априлци, назован „27 априлий“. Снимани са вероятно на 27 април, когато е предстоящо отбелязването на 55- годишнината от въстанието в градчето. Годината, в която трябва по тяхно решение и усърдие да публикуват монографията на Иван Кепов за Перущица и участието на селището във въстанието през 1876 г. На три фотографии по повод годишнини 35 и 55 години са всички все още живи мъже и жени, преживели тези априлски събития на 1876 г. Къта, така е описана под фотографията, около 65-годишна старица и задомена у Кътеви, все още жива през 1930 г. Следите й след тази година се губят. Вероятно има и свое потомство. Спомен за нея у наследниците на новия й род сигурно има.

 

За следващите житейски дни на Никола Николаков – Равашола, всеизвестни и белязани до днес, споделят в спомените си съвременниците му. По-значимата и характерна част от тях:

 

„За познати и приятели, обобщава П. Маджаров, той бе несретник. Не е успял да се задържи на едно място, да свие семейно гнездо и да остави потомство. В стремежа си да премахне неизправимите житейски неправди той често попадаше в неприятни разпри; невъздържан към потъпкващите човешки добродетели; чувствителен към всичко, накърняващо достойнството на българското. През 1891 г. Никола, около 28-годишен и за него Васил Михайлов Белчев споделя: „Намерих го в Поморие чиновник в Солното управление. В този град аз отидох телеграфист в края на 1891 г. Сближих се с Никола и си разменихме взаимно портретите. На своя портрет той писа саморъчно: „В памет на искреното ни приятелство подарявам лика си на приятеля си В. Михайлов“. И се подписа – „Н. Атанасов; г. Анхиало; 23 април 1891“.

 

И допълни към написаното: - „Приятелю; Гдето и да бъдеш споменувай си понякога и за мене“. Михайлов продължава: „На 1 февруари 1892 г. аз дойдох в София да служа войн (пионер), а Никола оставих в Поморие на същата служба. Аз бях тогава 21-22 години, а той беше 5-6 години по-голям от мене, сигурно 28-годишен и неженен, ерген. След тая си раздяла вече не се видяхме. Левтер Русинов Мечев разказва за конкретна случка: „Равашола беше буен мъж над четиридесет години. Като чиновник в Анхиало видял в дюкяна на един грък портретите на гръцкия крал и кралица, от двете им страни, на които стояли българските княз и княгиня. Равашола казал на гърка да свали гръцките портрети. Понеже гъркът не го послушал, той сам ги свалил. Паликаретата се нагласили да го бият. Равашола заел позиция при един куп камъни и ги разгонил. Даден бил под съд за оскърбление на величествата на чужд поданик“.

 

И допълва „Разпален патриот… и буйна глава... Дядо Никола беше либерал по партийна принадлежност и се увлече в революционното движение“. Петко Росен споделя в спомените си относно новото му име: „Този хъш носеше името на парижкия атентатор само защото имаше внушителна външност, та се налагаше да носи някакво гръмко име, иначе нито по идеи, нито по жестокост това име му подхождаше. Равашола бе висок, много висок, черен, с ботевска брада, дълги, малко схванати крака, лете и зиме във високи, силно подковани ботуши, облечен обезателно в черни панталони, а връхна дреха според времето и възможностите… Заседнат ли се двама, той е третият… развеселят ли се, запеят ли – той е пръв. Да пази Бог, ако спиш на втория етаж. Гръмотевичният глас на Равашола не само ще те проглуши, но щеш не щеш ще те принуди да слезеш или да се махнеш някъде, или да се влееш в компанията.

 

Репертоарът му беше кратък: „Тежко, тежко, вино дайте“ и „О, мой боже, правий боже“. Той цял се преобразяваше на разярен лъв. Удари с подкованите си ботуши и раздруса цялото здание. Уловят ли се пък на хоро, на Равашола и без това не му достигаше твърде малко, подскачайки, да достигне тавана, та висящите лампи винаги пострадваха…“. За него допълва и Антон Страшимиров, в откъса си за „Анхиало“ пише: „През ония години надзирател на солните складове беше „Равашола“ – един планина човек, мургав, мрачен, рошаво брадат, а по душа – дете божие: чист, весел, наивен…Не ви признаваше той друг житейски морал освен оня на дедите ни: не хвърляй око на чуждото! И когато в Париж френският Равашол извърши своя грозен подвиг, то той в Анхиало – дотогава със свое кръстено име – не спа дни и нощи. Забълнува бедният безбожник да се застъпи за ограбения бог (става дума за присвояване на църковни пари от църковното настоятелство в Анхиало) – да направи същото с анхиалските настоятели…Разбира се, ние веднага го прозвахме Равашол.. .

 

Откриваме перущинският представител Никола Николаков – Равашола по документите на ДА Бургас относно периода на работата му като чиновник и пощенски куриер. В ЦДА София се съхранява заповед №311 от 19 юли 1902 г. на „Главна дирекция на телеграфите и телефоните относно двама свои служители“, в която за куриер е писан Димитър Демирев – посочва още една длъжност, която е заемал през известната част от живота си Равашола. Спомняйки си за своите стари познайници и другари препредава известните им имена самият Никола. Вероятно поради незнайни причини се записва с името на смелия си някогашен комшия дядо Димитър Демиров, отдавна покойник, който го е подбудил на такава стъпка да се назове с името му, име на своя стар познайник от родна Перущица и дядо на някогашния му акран, и с причина за да избегне по-сетнешни евентуални неприятности, с които е бил изпъстрен живота и ежедневието му.

 

В материала са използвани данни за личности и събития, свързани с родовата памет на перущинци, и документи от регистрите на община Перущица, съхранявани в ДА-Пловдив и тези на църковния храм „Св. Атанасий Велики“. Те са съхранени след 1880 година, поради цялото унищожение на градчето през 1876 г., докато действащият църковен храм пази почти всички регистри за смърт на оцелелите от априлските събития през 1876 г.

 

Излезлите издания на участници в тези събития, на краеведи – като Георги Натев и Спас Гълъбов, на изследователи и историци като Иван Кепов, К. Гълъбов, Н. Жечев, и др. публикуват снимки на оцелелите жени и мъже от 1911 и 1930 години, сред които са и сестрите му Магдалина Н. Тонкова и Къта Н. Кътева. Снимките на убития Никола Равашола и тези у Кепов на сестрите му са със сходни и характерни черти. По фотографията от 1903 и от 80-те години видяха и разпознаха далечния си съгражданин, носещ родовите белези на сестрите си и тези на предците им. За него и за рода им разказаха спомени Василка Божкова на 82 г., Върба Силямова Демирева на 85 г., Пунка Табова на 68 г., Величка Джуркова на 75 години, Раче Тошкова на 78 г. и Диньо Мишков-Николаков на 72 г. заедно с внуците си на баба Магдаина Тонкова – Георги и Ганди Тонкови и Иванка Тонкова на 71 г., снаха.

 

Техните споделени описания, заедно с посочените снимки и тази снимка след убийството на воеводата Пеню Ангелов и Равашола, изправени, облегнати и мъртви до волска кола ни дават основание да обобщим и свържем в цяло и да твърдим за изнесените факти и родовия корен на величавата личност Никола Атанасов Бабиниванкин – Равашола – Димитър (Иванов – споменат и в изворите) Демиров, и Никола Атанасов Бабиниванкин е Никола Николаков – Славчев, за присъствието му сред перущинци от 1863,6 4-то лето до около деветдесетте години на 19-ти век. Личност с проявите си, на която неговите другари и съратници непосредствено след кончината му са посветили стихотворение и песен в прослава и памет. Личност, с която всеки народ би се гордял и прославял. Сполучливо е предадено погребението им в Бръшлян.

 

Те свидетелстват за липсата на страх, откритостта на цялото население и преклонението им пред българите и за обречеността им в името на поетата обязаност. Свещеник Сава Георгиев за 1903 г. споделя следното: „Погребението на двамата убити в Сармашик стана в Малко Търново много тържествено. Тогава сякаш не знаехме що е страх! Целият народ се стече в църквата, за да даде последна почит на загиналите, които бяха изпълнили Христовите думи: „Да положиш душата си за народа!“ На опелото им всички свещеници участваха… По пътя… за гробищата как жлъчен гняв се очертаваше по лицата на турците заради честа, която отдавахме на убитите! Това не беше погребение, а демонстрация против властта от страна на поробените.“

 

През 1977 година по повод 100-годишнината на Тракийската организация в България и 94 години от подвига на героите от Сармашицката афера, в която загива и съгражданинът ни Никола Николаков Атанасов Славчев - Никола Равашола в местността Диманова поляна е издигната паметна плоча. Най-големият паметник за прослава и в тяхна памет е прекрасната народна песен, изпълнявана от народния певец Сава Попсавов, която е химн на тракийци:

 

Автор: Креса Стоянов /сътрудник на ИМ Перущица/

Източник: Испорически музей Перущица