Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева произнесе пламенна реч в Карлово по повод годишнината от рождението на Апостола на свободата Васил Левски.  Ето и какво каза тя на площада в подбалканския град:

"В младините си бях йеродякон Игнатий. Напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество.“

Васил Иванов Кунчев – Левски. Роден прeз лето 1837-мо. Приел духовен сан, но захвърлил расото, за да се посвети на революцията. Врекъл се на народа си. Предаден, осъден на смърт и обесен. Преди да го окачат на въжето, взел причастие и се изповядал. Свещеникът запомнил последните му думи : „Боже, избави България!”

Уважаеми жители и гости на Карлово, скъпи сънародници,

Днес честваме рождението на Апостола. Един човек от бъдното. Без други притежания, освен чувството за мяра, историческа правота и обич към брата си по тегло. Осъзнал, че времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме. Додето не намерим убежище вътре в себе си.

Осъзнал, че не самозатваряне, а приобщаване е потребно на народа ни. Че в Българско не трябва даима цар, “а народно управление" и „всекиму своето“. Че у нас всички трябва да живеят под едни чисти и святи закони, както от Бога е дадено.

Той бе духовен исполин. Предводител на герои-мъченици. Съзаклятници, обути в цървули и с ками в пояса.

Те вдишваха горчивия вкус на барут и замръкваха с празни стомаси, но с чистата вяра, че за Отечеството трябва курбан да се даде и кръв да се пролее. Презряха всичко свое и надигнаха глава против тиранията, готови да положат врата си на дръвника.

Тия рицари без доспехи струваха повече от ситите поданици на султана. Тия войници без мундири отказаха да носят безропотно робските окови и пожелаха да се нарекат свободни. А той бе техен знаменосец, вдъхновител, образец. Способен да ги избави от безпътицата и да ги изведе от вцепенението на раята.

Левски беше навсякъде и нигде, ще напише Захарий Стоянов. „Гордостта и славата на злощастна България“.

Почитаме го като богоравен. Вечни са думите от неговата Нареда, която е и един от първите проекти за българска конституция: "От никоя страна на нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко е в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия".

Той е лекарството срещу колективната ни безпаметност. Амвонът, от който звучат неказаните истини. Неосквернени от мними тълкуватели. От рамки и клишета, от погазени клетви и обругателства.

Не от месии се нуждаем днес. Не от „калпави родолюбци“ и нравоучители. А от водачи. От люде разсъдливи, безстрашни, уважителни. Готови от себе си да се отрекат за общото благо.

Днес вместо права, отстояваме правомощия. От чуждо име съдим.

Допуснахме в речта си думи, които не струват и грош.

Но така, както учим децата си на признателност, така трябва да учим себе си на разкаяние и смирение.

Не да възкачваме и сваляме кумири, докато по пътя към бесилото на Апостола крачат самопровъзгласили се нови спасители.

Нам трябва съвършена свобода. Не сянка на свободата, рече нявга Каравелов.

За да бъде човек свободен, трябва да желае свобода и другиму. Свобода пълна, свобода лична, свобода народна…

Поклон, Апостоле! Да живее България !