В плеядата славни български военачалници има едно име, което при споменаването си внася респект у всеки българин. При това, не само заради кръвното родство с поета-революционер Христо Ботев, но и поради безспорния си талант на офицер от българската войска, заради храбростта си, проявена в боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война.

Това е генерал-лейтенант Кирил Ботев, един от строителите на българската армия през годините от Освобождението до Балканската война.

Роден е на 20 април 1857 г. (по други данни – 1856 г.) той е петото от общо деветте деца на Ботьо Петков, даскал Ботьо, както са го наричали калоферци, и Иванка Ботева.

През 1871 г. Кирил завършва пълния курс на калоферското класно училище. Не успява да продължи образованието си и затова през есента на същата година тръгва по стъпките на баща си, като е условен за учител в с. Голямо Белово, Пазарджишко.

Две години по-късно, през 1873 г., постъпва в Българска католическа гимназия на отците възкресенци в Одрин. След неуспешен опит за подпалване на училището, в който вероятно и той участва, напуска школото и през лятото на 1874 г. заминава за Румъния.

Първоначално се установява в Букурещ, а от есента на 1875 г. става учител в българското училище в Гюргево. Не успява да осъществи мечтата си да продължи образованието си в Русия.

Революционното движение на българските емигранти в благословена Румъния, както я нарича Захари Стоянов, увлича и 18-годишния тогава млад български патриот. Още повече, че брат му Христо по това време е секретар на Българския революционен централен комитет, издава вестник „Знаме“ и вече е написал своите безсмъртни стихове и статии, в които открито призовава нашия народ към национално освестяване и борба за свобода.

Получил сръбско поданство в началото на 1876 г., на 15 май същата година Кирил Ботев пренася от Гюргево в Букурещ едно знаме, предназначено за назряващите революционни борби в Отечеството. Фактически това е второто знаме на Ботевата чета, ушито от мушама и рисувано от Филип Симидов.

Както е известно, четата се качва на парахода „Радецки“ на следващия ден от различни пристанища. Кирил Ботев прави това от Турну Магуреле, където стъпва на борда на парахода заедно с още 30 души четници, организирани от него и имащи го за свой предводител.

Малко известен е фактът, както отбелязва историкът Явор Величков, че на парахода Кирил дава на брат си Христо сабята си.

Поетът-революционер, погълнат от емоцията на последните приготовления, така и забравя да вземе своята. А да слезе без сабя на козлодуйския бряг е абсолютно недопустимо. Така Кирил прави тази жертва заради брат си и най-вероятно това е сабята, с която Ботев посочва пътя на четата, както това се вижда на известната картина, предаваща слизането на бунтовниците на българския бряг.

Заедно с останалите четници, чийто брой в различните източници варира от 172 до 215 души без взетите в обоза селяни, Кирил Ботев взема участие в първите сражения с черкезките конни отряди. По пътя обаче към Милин камък на него му прилошава и заедно с другаря си Иваница Данчов изостават от четата и се крият няколко денонощия в лозята около Враца. После се отправят към Лом, където са заловени от турците.

Малко известен е още един факт. От Ботевата чета загиват 94 души, 26 са заточени, двама умират в затворите и само 76 от тях дочакват свободата на България. Сред заточените е и младият, 19-годишен тогава Кирил Ботев.

Първоначално е заведен във Видин, после – в Русе, където военният турски съд го осъжда на смърт. Намесата обаче на европейските консули във времето, когато вече стават извести турските зверства при потушаването на Априлското въстание, довежда до това, че присъдата на смъртниците е смекчена и е заменена първо с доживотен, а после с 15-годишен затвор.

През есента на 1876 г. Кирил е въдворен в цариградската тъмница, а вече в хода на Руско-турската война, през юли 1877 г., с група от 46 затворници е преместен в зловещата крепост  “Сен Жан д’Арк” в Акия, Сирия. След сключването на Санстефанския мирен договор, заточениците са помилвани и така Кирил Ботев се завръща в новоосвободеното си отечество. 

През пролетта на 1878 г. почва работа като учител във Враца, но влечението му, а както се оказва по-късно – и истинското му призвание, е друго. През есента на същата година той вече е приет в първия випуск на новооткритото Военно училище в София.

След като го завършва, на 10 май 1879 година е произведен в първия офицерски чин тогава – прапоршчик, и е назначен за командир на взвод в конната сотня на Източнорумелийската милиция. Там служи две години, докато през 1881 г. е изпратен да учи в Офицерската кавалерийска школа в Сомюр, Франция. Завършва я през 1883 г.

По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е ескадронен командир, чиято задача е да разузнава за придвижването на противника и с това да улеснява бойните действия на младата българска армия. За проявена смелост и умение в командването на поверената му част е награден с орден "За храброст" 4-та степен. Там обаче преживява голяма трагедия - в ръцете му умира най-малкият му брат Боян, едва 19-годишен.

По късно като командир на Трети конен Пловдивски полк участва в контрапреврата през лятото на 1886 г. срещу русофилите, направили опит да свалят от трона първия български княз Александър Батенберг.

Следва обучение в Академията на белгийския генерален щаб в Брюксел (1889 – 1890 г.). Именно там се запознава с Мари Оли дьо ла Розиер, негова връстница, дъщеря на известен брюкселски лекар с благородническо фламандско потекло, много красива и интелигентна, която по-късно става негова съпруга. Както казват съвременниците на светския живот в двора на Фердинанд, тя и съпругът й  Кирил Ботев са двойка, по която изтичат очите на всички поканени.

Следват производствата в чин и нови, по-отговорни длъжности във войската. Началник на военното училище, командир на Трета пехотна дивизия през 1900 г., когато е произведен в чин генерал-майор. После е отново началник на военното училище, заместник-министър на войната, началник на военноучебните заведения в страната.

Кирил Ботев е един от само шестимата български висши офицери от времето на Третото българско царство, произведени в чин генерал-лейтенант преди да са напуснали действителната си военна служба.

През 1914 г., след 36 години служба, ген. Ботев минава в запаса. Като пенсионер дълги години живее в София, на ул. "Шипка" № 23, сега къщата музей на Христо Ботев, строена от него. Занимава се с градинарство, с лозарство и пчеларство. Посещава често и родния си град Калофер. Там по негови спомени през 1942 г. е възстановена къщата, в която е живяло семейството на Ботьо Петков преди освобождението на България от турско робство.

Умира на 6 февруари 1944 г. в с. Студена, Пернишко, в къщата на сестра си, където се е преместил след големите бомбардировки над София.

източник: desant.net